Разнася се зелена светлина.
Не потрепвам и не присвивам очи. Дори не примигвам. Светлината не ме дразни ни най-малко. В действителност е точно обратното: това е най-сияйният и красив цвят, от който някога не съм потрепвал. Светлината се замъглява и аз осъзнавам, че очите ми са пълни със сълзи.
Чувам звука от пречупването на пластмаса, а после по лицето ми потича течност.
— Хей — възмущавам се. — Я престани. — По лицето и дрехите ми са разпръснати ярки зелени петна.
— Съжалявам — казва Сиси, като едва потиска усмивката си на задоволство. — Просто трябваше да се уверя. — Протяга се и бърше няколко искрящи капки от лицето ми. Потърква с пръст скулата ми, като го задържа там за една дълга секунда.
— Джийн — шепне — ти наистина си Ориджин. — Беше ранен, би трябвало да се преобразиш. Но погледни се само. — В очите й блести възхищение.
Всичко, което мога да сторя, е да се взирам в нея, временно останал без глас. Здрачницата беше цяла обляна в собствената си слюнка, ръцете и ноктите й бяха покрити с лиги, когато се гмурна в шахтата след мен. Но може би, когато ме е одрала, водата вече е била отмила слюнката.
— Не знам, Сиси.
— Самата истина е — шепне тя, все едно, че не чула и дума. — Ти си Ориджин.
Клатя глава със съмнение подозрение.
— Слюнката й може да е била отмита по времето, когато ме одраска. Имам предвид, че в шахтата се съдържа голямо количество вода. Ако е забила в мен нокът, изчистен от всякакви остатъци от слюнката й, тогава не бих се инфектирал. И това е причината да не се преобразя. Може това да е всичко.
Но тя продължава да ме гледа с удивление.
— Трябва да те огледам — заявявам бързо. — Обърни се. — Тя го прави, бавно излага мокрия си гръб на бледата зелена светлина. Пръстите ми бавно проследяват стърчащите й лопатки, спускат се надолу по гръбнака. Гърбът й е извит и гладък като вътрешната страна на мидена черупка. Пръстите ми спират на кръста й. Стоя неподвижно и долавям някаква промяна у нея. Гръдният й кош започва да се издува и свива учестено, диша по-бързо и по-дълбоко. Завърта глава и ме наблюдава с ъгълчето на окото си през рамо.
— Добре си — обявявам тихо. — Няма драскотини. — Вдигам блузата й и тя я облича. — Вкара въздух в дробовете ми. Откъде знаеше какво трябва да правиш?
— Учения ни обучи — обяснява. — Все се боеше, че може да се удавим в езерото под купола. — Тя потъва в мълчание; гледа към вратите. Те са обточени от утринната светлина навън. — Там навън не е безопасно — заговаря. — Вече никъде не е безопасно.
— Те бяха тук вътре — отвръщам. — Група старейшини. За да наблюдават смъртта ни.
Тя кима.
— И аз ги видях. Защо биха ни причинили такова нещо? Защо биха искали да ни убият? Мислех, че заповедта от Цивилизацията ни предпазва от… убийство.
Вдигам тениската и започвам да я нахлузвам.
— На гаровия перон престъпихме границата. Пред цялото село физически нападнахме старейшините, пък било то и при самозащита. Не са могли да го преглътнат. Не и при положение, че момичетата станаха свидетели. Налагало им се е да ни използват като назидание. Заповедта да върви по дяволите.
— Трябва да отидем за момчетата — казва тя, докато бързо закопчава блузата си. — После ще избягаме в гората. Далече от тук, доколкото е възможно. Засега да забравим за спускането на моста. Да вървим.
Полагам длан върху ръката й.
— Налага се да ти кажа нещо. Сериозно е. — Представям й накратко всичко, научено от Клеър. Говоря бързо, защото през цялото време изпитвам спешна потребност да се добера до къщата, където са момчетата.
— На изток от тук ли? — пита смаяно Сиси. — Учения е жив?
— Много е за смилане, знам го. Но онова, което трябва да предприемем, е да се измъкнем от тук. Можем да осъзнаваме и разбираме информацията по-късно. Ще избягаме незабавно, ще се спуснем по планината до мястото, където реката извира от нея и ще я следваме на изток.
Но Сиси вече не ме слуша. Нито гледа към мен. Очите й са приковани към нещо извън камерата. С още по-пребледняло лице сочи към отвора на шахтата.
Здрачницата — с лице надолу и неподвижна — е изплувала на повърхността като безжизнена буца. Черната й коса е разстлана върху водата, подобно на пукнатини в стъкло. Острите й нокти се бяха заплели в панталоните ми и аз я бях извлякъл през извивката на тръбата на дъното и оттам във втора шахта. Където безжизненото й тяло бавно беше изплувало до отвора.