Сиси приближава към нея.
— Мъртва е, Сиси.
— Трябва да се уверя — отвръща тя и посяга надолу. Здрачницата е подгизнала и е твърде тежка. Сиси я просва на ръба на отвора и горната част на тялото й увисва като прогнил черен език.
Подритвам с крак главата й, докато профилът й не става видим. Очите й са затворени, устата е отворена като зейнала паст, а върховете на кучешките й зъби са притиснати към долната устна.
Стене.
Двамата със Сиси отскачаме назад.
От лицето й започват да си издигат тънки сиви струйки дим. Заскимтява, а пръстите й треперят. Заради светлината от Светилото е: не е достатъчно ярка, че да я убие, но е повече от достатъчна да я подложи на бавно и мъчително изгаряне.
— Трябва да я довършим. Да я унищожим. Ще я изнеса отвън на слънчевата светлина.
— Сиси, да не поемаме риск. И да не губим време.
— Никога няма да намеря покой, ако знам, че в планината има здрачница.
— Сиси — произнасям с настойчив и въпросителен тон. — Прекалено опасно е. Ще си възвърне силите.
Но тя не ми обръща внимание. Навежда се и сграбчва здрачницата под мишниците. Измъква я от очертанията на отвора и я тегли заднишком, а петите й се тътрят по земята. Но подгизналата здрачница е твърде тежка. След едва няколко стъпки Сиси я изпуска и тя се строполява на земята. Изпъшква глухо.
Аз вдигам здрачницата от земята и я мятам на рамо. Главата й се отпуска до плешката ми, а зъбите й се озовават изнервящо близо. В желанието си да ги държа под око, аз я извъртам, така че вече я държа като бебе. Лицето й излъчва неочаквана ранимост. Черните дълги мигли са в пълен контраст с белотата на лицето й. От кожата й струи още дим, а острият аромат на горяща плът изпълва ноздрите ми.
Стоим пред вратите. През процепите прониква светлина.
— Може да живне. Заради болката. Бъди внимателен, следи устата и зъбите й.
Сиси се настанява до мен с тяло, плътно долепено към моето.
— Държа ръцете й плътно до себе си — казвам. — Ти наблюдавай устата, зъбите…
— Ясно — отвръща тя.
Притискам плътно здрачницата към гърдите си и затичвам към двойните врати.
При стълкновението с тях те се отварят рязко и се блъскат във външната страна на стените. Слънчевата светлина ни заслепява, изпречва се пред нас като преграда. Но ние не спираме; стъпалата ни продължават да пружинират по земята, дори когато здрачницата започва да се разпада в ръцете ми, дори когато кожата й започва да цвърчи под пърлещите слънчеви лъчи. Тичаме възможно най-бързо и най-далече от Познавариума и от неговата затъмнена вътрешност, където здрачницата би могла да потърси спасение.
Окъпана в ранната утринна светлина, здрачницата надава смразяващ писък. Започва да трака с челюсти и звукът е като от трошенето на мрамор.
Препъвам се. Не ми е ясно как, дали причината е в някой камък или заради собствената ми паника, но изведнъж се озовавам във въздуха. Сривам се на земята и повалям Сиси със себе си, а твърдата и неприветлива повърхност ме блъска в стомаха. Свивам се и се боря за глътка въздух, като почти не осъзнавам, че здрачницата се е освободила от хватката ми.
— Джийн!
Покрай мен прелитат скърцащи оголени зъби. Неясните очертания на хлъзгавото й тялото се хвърлят към мен, а после тя отскача назад.
Половин секунда по-късно скачам на крака и я подгонвам. Здрачницата е бърза, но определено не е във форма: вече отслабнала заради близкото до удавяне състояние, тя е съсипвана заради ужасяващия ефект на слънчевата светлина. Скоростта й спада рязко; после се препъва, краката й са омекнали като масло в горещ тиган, а костите й се превръщат в желатин. Тялото й се отпуска все повече, очертанията му се размазват бързо, докато мускулите и скелетът се карбонизират.
Скачам към нея и я бутам на земята. Всичката й съпротива е изчезнала.
Повалена от моята инерция, тя се превръща в купчина кожа и тлъстина. Аз съм възседнал тялото й и блокирам главата й, като бавно тракащите й зъби са далече от мен. Ръката ми потъва в разпадащия се череп, който сега е мек като варено яйце.
И в следващия момент у здрачницата не е останал и грам сили. Вече няма мускули, който да движат крайниците й, нито желание да живее или да се храни. Повдига гърди леко като заешка въздишка. Съсухря се пред самия ми поглед, само гъстата й гарваново черна коса не е пострадала от слънцето. Свършено е.