Внезапно сграбчва якето си и се препъва по посока на едно дърво. Чуваме го да повръща, а после кашля. Връща се обратно с пребледняло лице. Коленичи до реката и плиска лицето си с вода.
— Сега по-добре ли си? — пита Сиси.
— Все още съм малко замаян. Заради супата, която ни накараха да погълнем. Накараха ме да я изям със заплахата, че другите момчета ще пострадат в противен случай. Обещаха да ви върнат, ако я изгълтам цялата. — Прави гримаса и клати глава. — Единственият резултат беше загуба на съзнанието. Но студената вода помага. Също и изпотяването заради тичането. — Изправя се. — Иха, твърде бързо беше. Още съм замаян. Ще ми дадете ли няколко минути?
Правим го. Аз използвам времето да им разкажа всичко научено от Клеър: за Мисията, баща ми и необходимостта да се придвижим на изток. Те кимат мрачно, докато говоря и хвърлят предпазливи погледи по посока на Мисията.
Само Джейкъб се опълчва. Бавно вдига раницата си, а после я пуска обратно на земята.
— Значи сега вече наистина сме сами.
Сиси се обръща към него.
— Можем да се справим, Джейкъб. Ако останем заедно, ще оцелеем.
Той рита малък камък към потока.
— Значи просто ще следваме реката.
— Докато не се доберем до земята на млякото и меда.
— И колко дълго ще отнеме това пътуване? Няколко дни? Седмици? Месеци? Година?
— Не знам, Джейкъб.
Лицето му потрепва от емоции.
— Какво има, Джейкъб? — пита Епап.
— Защо не поемем на запад? — Той оглежда всички ни един по един. — Където се намира Цивилизацията. Ще следваме влаковите релси. Поне знаем, че това е някаква посока. Дори да ни отнеме седмици, поне знаем, че в края на тунела има светлина. Място, където има пилета, телета, храна и други неща. И хора. Цивилизация.
— Но не там трябва да отидем — отвръщам аз. Това не е земята на млякото и меда, на плодовете и слънчевата светлина.
— Кой го казва? — пита Джейкъб. — Онова странно момиче ли? Може би греши. Може и да лъже. Защо й вярваш?
— А ти предпочиташ да вярваш на старейшините ли? Извини ме, но не са ли те именно хората, които току-що се опитаха да ни убият със Сиси? Които ви завързаха и се канеха да ви качат на влака насила?
Бузите на Джейкъб пламват, но от срам, а не от гняв.
Чувствам прилив на разкаяние, задето му се разкрещях.
— Просто искам да стигна до Обетованата земя — обяснява и се взира навъсено в краката си. — Там, където ни обеща да ни отведе Учения. Това е всичко.
Заговарям с по-мек тон.
— И тя лежи на изток, Джейкъб. Ще се доберем до там. Обещавам.
То вдига поглед към мен, очите му са влажни. Кима, кратък жест; но в това единствено движение долавям, че той ми дарява нещо ценно и съкровено, с него ми показва, че ми се доверява.
— Добре — намесва си Сиси. — Да продължаваме. Искам да се доберем до хижата преди падането на нощта.
И ето че отново тичаме между дърветата право към изгряващото слънце, на изток.
Придвижваме се трудно. След минути свеждаме темпото си до бърз ход, съобразен с по-малките крачки на Бен и крехката му възраст. Той дава най-доброто от себе си, косата му е мокра от пот под зимната шапка, а бузите му розовеят от усилието. Постепенно теренът на гората, покрит с килим от борови иглички, отстъпва място на гола пръст, докато зад гърба ни не остава и последното дърво и краката ни започват да стъпват по твърдата повърхност на планинските скали. Слънчевата светлина рефлектира от ширналия се с километри леко набразден гранит и блясъкът й ни заслепява.
Правим нова почивка, накацали по ръба на стръмен склон. Надолу по него се спуска същата въжена стълба, която само преди дни бяхме използвали, за да се изкачим. Спускането е опасно и ще изразходваме много физически сили, така че Сиси желае всички да са напълно отпочинали, преди да тръгнем надолу. Седим на твърдата повърхност с крака, протегнати пред нас, като се облягаме на раниците си. Скалистите куполи са обдухвани от свиреп вятър, който свири в клисурите.
Сиси рови в раницата си и вади бинокъл. На мястото, където се намираме, разполагаме с почти панорамна гледка. Тя оглежда просналата се пред нас, нагъната като одеяло територия. Вляво тънката сребърна нишка на река Неде блещука под яркото слънце. Сиси насочва бинокъла на изток. Ако се надява да зърне нещо на хоризонта, нещо, което би могло да подсказва за Обетованата земя, не го споделя с нас.