— А после какво? — пита Бен.
— И после ще ни погнат — отговаря Дейвид. Изглежда толкова дребен, а тънките му ръце треперят, отпуснати край тялото му.
— Не — намесвам се. — Няма.
Всички се обръщат, за да ме погледнат.
— Обърнете внимание на вятъра. Духа от запад на изток.
— Което значи? — пита Бен.
— Значи, че първо ще надушат Мисията. Достатъчно е да продължим да се движим на изток и да се държим по посока на вятъра. Населението на Мисията наброява стотици. Ние сме едва шестима. Мисията представлява вулканично изригване от аромати, докато ние сме просто повей. Докато продължаваме да поддържаме разстоянието между нас и Мисията и се движим по посока на вятъра, ще сме добре. Ще продължим да бягаме. Ще продължим да оцеляваме. На път към Обетованата земя.
— Те ще ни последват.
Клатя глава.
— Ще са така преситени от човешка плът в Мисията, толкова потопени в човешките аромати, носещи се около тях, че няма да подушат нашия бегъл полъх на десетки километри разстояние. — Поглеждам към реката. Дори без бинокъл вече успявам да зърна черните точки, които представляват лодките в момента. — Но се налага да действаме. Въпросът е на живот и смърт и се налага да наберем скорост.
Вземам раницата си и я мятам на гърба си. Пръв съм на въжената стълба, а момчетата са след мен. Епап предлага да поведе колоната и прикрепя раницата на Бен на гърба си.
— Не гледайте надолу — поръчвам на по-малките момчета. — Дръжте погледа си прикован към напречниците пред вас. Бавно и внимателно, ясно ли е?
Епап се хваща за стълбата и поставя стъпалото си на първия напречник, но в следващия миг се заковава на място.
— Сиси? — казва.
Тя не е помръднала. Продължава да седи на същото място, а лицето й издава, че е разкъсвана от противоречия.
— Хайде, Сиси! — крещя. — Трябва да побързаме.
В този момент лицето й се прояснява. Вътрешната битка е приключила. Поглежда ме със спокойни, но влажни очи.
— Хей! — викам. — Да вървим.
— Не е така просто — отговаря тя.
— Кое не е така просто? — учудвам се.
— Да побегнем.
— Какво?
— Трябва да се върнем.
— В Мисията ли? Ума ли си изгуби?
— Налага се да ги предупредим за лодките на здрачниците.
Аз отивам обратно при нея.
— Ако се върнем, ще умрем. Ако тръгнем сега, ще живеем — обяснявам. — Толкова е ясно. Ако тръгнем незабавно, ще стигнем до Обетованата земя. Отново ще видим баща ми. Няма как да е по-просто от това.
— Аз се връщам в Мисията.
Взирам се в нея.
— По каква причина, Сиси? И бездруго са мъртви. Дори да ги предупредим, колко далече мислиш, че ще стигнат с тези крака?
— Не мога да постъпя така, Джийн. Не мога да ги оставя да бъдат разкъсани.
Обръщам се към Епап.
— Ще й вкараш ли малко здрав разум в главата?
Но той само гледа към Сиси с колебание и неувереност.
— О, хайде, не и ти, Епап!
Сиси стои, загледана към реката.
— Учения ни поръча никога да не оставяме свой. Ако просто си тръгнем, като знаем това, което знаем, значи, че ще изневерим на всичко, научено от него.
Ядосано соча с пръст на изток.
— Учения иска да поемем на изток. Учения желае да се доберем до земята на млякото и меда, на плодовете и слънчевата светлина. Учения ни очаква там. Ще се движим на изток. Това иска от нас Учения! Така че не ми казвай какво мислиш, че би искал Учения.
Гласът на Сиси е тих в сравнение с укорния ми тон.
— Тръгнем ли си, ръцете ни ще са изцапани с кръвта им. На момичетата от селото, на бебетата. Стотици на брой. Няма да съм способна да живея с това.
— О, хайде, Сиси, сами си го докараха.
— Не! — отвръща тя, като вече повишава тон. — Ние ги доведохме при тях. Не го ли схващаш? — Погледът й търси моя. — Заради нас сега те са в опасност. Ако не бяхме идвали, лодките им никога нямаше да стигнат толкова далече. Ако не бяхме ние, здрачниците никога нямаше да открият Мисията.
Вятърът свири сред гранитните кубета. Пред лицето й се спускат дълги кичури коса, но тя не ги отмята встрани.
— Аз се връщам — заявява. — Това е единственото, което ми хрумва да сторя. Ще им кажа за здрачниците. Ще ги убедя всички да се качат на влака и да напуснат незабавно. Ще бъде тясно, но ще се справим.