— Полудя ли? Сиси, не знаем къде отива този влак. По тази причина напуснахме Мисията.
— И именно по тази причина ще се качим в него. Защото не знаем. Може и да ни отведе до избавление. Но ако не се качим на влака, това значи сигурна смърт. — Тонът й е напрегнат и решителен. — Животът на никоя от тях не е бил лесен. Няма да ги оставя да бъдат разкъсани от здрачниците, след като бих могла да го предотвратя. Няма да мога да се помиря с мисълта, че съм ги изоставила.
Заглеждам се в Сиси.
— Сиси, не прави това.
Тя пренебрегва думите ми и се обръща към останалите.
— Вие всички тръгнете с Джийн. Помогнете му да намери Учения. Не се тревожеше за мен. Аз ще се справя.
— Не. — Епап примигва учестено, а лицето му е бледо. Пристъпва към Сиси. — С теб съм, Сиси. Така е редно да се постъпи.
— Аз също — казва Дейвид и бърше сълзи от лицето си. — Да се върнем в Мисията.
— Аз също — присъединява се и Джейкъб, гласът му трепери, а на устните му се появява лека храбра усмивка. — И аз съм с теб.
После Бен се затичва към Сиси и я прегръща здраво през кръста. Тя разрошва косата, която се подава изпод зимната му шапка. Поглежда ме.
Аз отклонявам поглед. Вятърът духа и макар поривът му да не е по-силен от предишните, прорязва ме, като че съм изпразнен от съдържание. Ритам един камък от ръба.
— Значи това искате? — питам. — Да ви гонят, да бъдете преследвани? Да бъдете техни жертви през целия си живот? Родени като жертви и да умрете жертви? — Оглеждам ги един по един. — Това е нашият шанс да сме нещо повече от жертви. Да се спасим от всичко това. Но вместо това вашият избор е да се върнете като избягали животни, които се прибират обратно в клетката.
Никой не отговаря. Съзвездието от точки в далечината става по-забележимо.
— Можем да бъдем свободни! — Гласът ми изневерява. Махам с ръка към хоризонта на изток. — Това е посоката, в която трябва да поемем. На изток, където е баща ми.
Внезапно се чувствам замаян и слаб, а земята под мен е нестабилна. Навеждам се и чакам светът да спре да се върти.
— Не постъпвайте така — отронвам, а приглушен допълнително от вятъра, гласът ми е изгубил цялата си сила. От устата ми едва долита шепот. — Не ме оставяйте сам.
Те мълчат за миг. Стоят абсолютно неподвижно. В застиналата картинка, която представляват, помръдват единствено развяваните им от вятъра коси. После Дейвид прави крачка към мен и макар тя да е една-единствена, усещането е сякаш цялото разстояние помежду ни е изчезнало.
— Ела с нас, Джийн — заговаря. — Моля те. — И тази последна дума като че пречупва нещо у мен.
Обръщам глава и устремявам поглед към хоризонта на изток. Към огромната шир, празна и пуста.
— Джийн — Ред е на Джейкъб да заговори. — Ела с нас. Вече си част от нас. С нас си. Наистина го чувствам. Пасваш така идеално. Ние сме семейство. Няма да те оставим да си тръгнеш.
Никой никога не ме е молил за нищо. За няколко секунди не казвам нищо, чувствам единствено странна разливаща се топлина да пълни ниши в мен, където досега съм усещал единствено празнина. Отново се обръщам с лице към тях. Бен ме наблюдава с големите си, изпълнени с надежда и очакване очи. Прочита на лицето ми решение, което едва съм наясно, че взимам и се усмихва широко. Подръпва развълнувано ръката на Сиси.
— Идва! Идва с нас!
Епап кима към мен с топлина в погледа.
— Трябва да потегляме — заговаря. — До Мисията има много път. Ти води, Джийн. Аз ще поема опашката. Какво ще кажеш?
Виждам се как пристъпвам напред и ставам част от групата им. Почти чувствам как ме потупват по гърба и зървам радостните пламъчета в очите им, усещам прилива на енергия в краката си, докато ги водя обратно към Мисията.
Но всъщност не съм помръднал. Заковал съм се на място. Още веднъж се взирам към хоризонта на изток. Чувствам как милиони ръце ме теглят в различни посоки.
— Аз ще вървя зад Джийн! — заявява Джейкъб и вдига раницата си.
А аз продължавам да не помръдвам.
В следващия момент, останалата мълчалива толкова задълго Сиси заговаря. Но за разлика от гласовете на другите нейният не звучи развълнувано.
— Джийн. — Това е всичко, което казва. Просто моето име, съвсем тихо. Тонът й е изпълнен с нетърпима тъга, която ме съсипва. Клати глава, докато ме гледа, и в този кратък момент помежду ни прелитат хиляди скрити слова на осъзнаване и разбиране.