Почти напълно убедени, че по този начин ще могат да се покатерят на избраното място и да се измъкнат От пропастта, те останаха да го разгледат по-подробно. След това смятаха да обиколят цялата долина, за да се уверят дали няма някое още по-удобно място за изкачване.
Мястото, където се бяха спрели, се намираше зад участъка на гъстата гора, за която бе говорил Гаспар и в която никой от тях не бе влизал досега. Между гората и скалите, които разглеждаха сега, имаше празно пространство, покрито с чакъл от откъртени от планината канари. Малко по-настрана имаше няколко грамадни обли камъни; един от тях, напомнящ колона, беше двадесетина фута висок, а в диаметър нямаше повече от пет фута. Той приличаше донякъде на обелиск и можеше да се помисли, че е бил издигнат от човешка ръка. Но беше само една прищявка на природата и бе останал навярно от някой отдавнашен глетчер. От едната му страна имаше редица тераски, по които ловък катерач би могъл да стигне до върха му; и Осару се изкачи, отчасти за да се позабавлява, отчасти, както каза сам, за да види по-добре скалите. Той остана на върха само няколко минути и щом задоволи любопитството си, слезе пак долу.
Глава IX
ПРЕКЪСНАТОТО РАЗУЗНАВАНЕ
При все че когато излязоха тази сутрин, тримата другари се страхуваха ужасно от слона и бяха твърдо решени да бъдат предпазливи в разузнаването си, радостта им от откриването на тераските и усърдието, с което ги разглеждаха, прогониха от съзнанието им всяка мисъл за огромното четириного. Те мислеха само за тераски, за подвижни стълби и разговаряха шумно как ще могат най-добре да ги направят и издигнат.
Тъкмо по това време, по-точно, тъкмо когато Осару слизаше от скалата обелиск, скитащият между дърветата Фриц залая пак така страховито, както през нощта, когато слонът бе дошъл в колибата им.
В гласа на кучето се долавяше уплаха, сякаш лаеше по нещо, което го изпълва с ужас. И тримата предположиха веднага, че трябва да лае по слона, и се обърнаха едновременно към мястото, откъдето се чуваше кучешкия лай. И пак едновременно всеки от тях стисна по-здраво своето оръжие — Карл пушката, Гаспар двуцевката, а Осару Лъка с готова стрела.
Излишно е да кажем, че лицата и на тримата издаваха смущение, което не намаля, а се засили от появата на Фриц, изскочил внезапно от края на гората и хукнал презглава към тях с подвита опашка. Освен това лаят на Фриц приличаше вече твърде много на виене. Явно беше, че кучето е било подгонено от звяр, който го е принудил да побегне; а господарите му знаеха, че само някой огромен звяр би могъл да принуди Фриц да се държи така недостойно.
Съмненията им за самоличността на победителя и преследвача на Фриц не траяха дълго, защото зад него почти до бедрата му се показа нещо дълго, тръбообразно, сивосинкаво на цвят, което се подаваше между два жълтеникави сърпа, прилични на чифт огромни белезникави рога. Зад тях се появиха две големи уши, дебели като гьон; а зад тези две притурки се появи тежкото кръгло туловище на един огромен слон.
Тъпчейки покрайнините на гората, чудовището скоро се измъкна от ограждащите го дървета и се втурна през полянката, като размахваше страшния си хобот. Явно разярен, той вървеше право подир Фриц.
Щом се отърва от клоните на гъсталака, кучето хукна към господарите си и по този начин поведе към тях и самия слон.
Въпросът не беше сега да запазят Фриц от страшния му противник, защото, виждайки трима неприятели по-достойни за бивниците му, слонът като че забрави напълно дребничкото четириного, което го бе разярило, и веднага насочи нападението си срещу правите двуноги, решен сякаш да накаже тях за лошото държане на слугата им.
Застанали съвсем близо един до друг, тримата видяха веднага, че Фриц не е вече прицел за яростта на слона, защото огромното чудовище се насочваше сега право срещу тях.
Нямаше време за съвещание — никой не можеше нито да даде, нито да получи съвет. Всеки трябваше да постъпи по вътрешен усет и така именно постъпи всеки от тях. Карл изпрати един куршум точно между зъбите на настъпващия неприятел, а Гаспар изпразни двуцевката си право в очите на чудовището. Осару заби стрелата си в хобота на слона и още в същия миг си плю на петите.
Карл и Гаспар също хукнаха; защото би било детинска лудост да останат и миг дори в това опасно съседство. Справедливостта налага да кажем, че Карл и Гаспар избягаха всъщност първи, защото гръмнаха, преди Осару да изпрати своята стрела, и щом гръмнаха, хукнаха с все сила. Те успяха да избягат едновременно, а за тяхно щастие наблизо имаше огромно дърво с хоризонтални долни клони, по които можеха лесно да се покатерят до върха.