Осару хукна миг след тях, но този миг определи предпочитанията на противника, който се втурна подир него.
И индусът би могъл да стигне до дървото, където се покатериха братята; но хоботът на слона бе вече така далеко прострян в тази посока, че сигурно щеше да го сграбчи, преди той да е успял да се покатери дотам, където слонът не би могъл да достигне. Изглеждаше, че Осару не знае какво да предприеме, сякаш обичайното му хладнокръвие го бе изоставило.
Протегнал огромният си хобот, откъдето стърчеше стрелата на Осару, слонът вървеше към него, като махаше бързо мъничката си опашка. Сякаш знаеше, че този човек именно е забил в хрущялния му хобот острата стрела, която му причиняваше може би повече болка от оловните куршумчета, приплескани от дебелата му кожа; и затова бе избрал именно него за първа жертва на отмъщението си.
Положението на Осару беше наистина толкова опасно, щото Карл и Гаспар, чувствайки се в сравнително по-голяма сигурност, нададоха едновременно уплашен вик, уверени, че верният им водач и помощник „ей сега ще свърши“.
Осару изглеждаше замаян от неизбежното. Че това е трая. Само миг — само докато се двоумеше да се опита да стигне до дървото. Щом разбра, че няма изгледи да стигне благополучно дотам, той се обърна и хукна в противоположна посока. — Накъде? Към обелиска. Да, за щастие, каменната колона, от която току-що слязъл, се намираше само на десетина крачки; а Осару взе разстоянието само с пет. Захвърляйки безполезните си оръжия, той се залови здраво за тераските на канарата и се покатери като катерица по нея.
Той използва сега напълно своята пъргавина. Още една — дори половин секунда още, и щеше да бъде твърде късно, защото едва бе стигнал до върха, на колоната, когато пръстеновидният край на хобота се пъхна под дрехата му; ако тя беше от по-здрава материя, Осару щеше да бъде хвърлен на земята много по-бързо, отколкото се бе покатерил.
Но памучният плат, изтънял още повече от дългото носене по дъжд и слънце, се скъса с шумно прашене; и макар долната половина на ризата да изчезна, като изложи на показ някои недотам прилични части на тялото му, индусът беше доволен, че с тази загуба можа да спаси живота си.
Глава X
ОСАРУ НА ОБЕЛИСКА
В следния миг Осару беше вече на върха на обелиска.
Но и там дори никак не се чувстваше в безопасност: защото противникът му не бе изгубил надежда, че ще успее да го достигне. Напротив, разочаровано от това, че платът на дрехата се бе оказал толкова слаб, разяреното животно захвърли с презрение откъснатото парче, после се изправи на задните си нозе, опряло предните високо о скалата.
Човек би могъл да допусне, че животното се готви да се покатери на обелиска; и то би го сторило наистина, ако имаше възможност. Но и така дори Осару не беше вън от опасност; защото, застанал на задните си крака, слонът бе протегнал докрай хобота си, върха на който беше само на шест инча от ходилата на Осару.
Индусът стоеше неподвижен като статуя върху пиедестала си, при все че лицето му не беше безстрастно като на статуя. Напротив, то изразяваше най-голям ужас. И това не беше никак чудно; защото той можеше ясно да разбере, че ако слонът успее да протегне туловището си само с дванадесет инча, ще го помете като муха от върха.
Затова той стоеше ужасен, в очакване и наблюдаване усилията на чудовището да го достигне.
То извършваше тези усилия и разумно, и неуморно. Животното не само се изправи на задните си нозе и се протегна почти на пръсти, но като видя, че и така не може да достигне целта си, се отпусна на четири крака, за да направи опит да се протегне повече.
То повтори този опит няколко пъти — все от различни страни на скалата, сякаш се надяваше, че земята от някоя страна може да е малко по-висока и по този начин то ще спечели дванадесетте инча, които му бяха необходими, за да улови жертвата си.
За щастие на Осару, слонът бе достигнал най-голямата височина при първото си изправяне; и при все че продължи да обикаля скалата, отникъде не можа да достигне с върха на хобота си ръба на малката площадка, върху която бе стъпил индусът.
Осару бе започнал да се успокоява от този факт и би сметнал навярно, че се намира в безопасност, ако не го тревожеше едно обстоятелство. А именно, че застанал на такова малко пространство — диаметърът на неговия пиедестал почти не надхвърляше дължината на ходилото му, — той успяваше с голяма мъка да запази равновесие. Ако беше на земята, това нямаше да е мъчно; но както бе кацнал на двадесет фута височина, работата беше съвсем друга; и тъй като нервите му бяха изпънати до крайност от ужасната опасност, той едва смогваше да запази равновесие.