При все че беше само един „мекушав индус“, Осару прояви голяма смелост; а тъй като е бил почти през целия си живот шикари, отдавна бе свикнал с мисълта, че може да го изгуби. Ако беше страхливец или несвикнал с опасности като сегашната, вероятно би загинал, би се строполил от уплаха върху раменете на безмилостното чудовище, което очакваше да го погуби. Но въпреки смелостта си все пак едва успяваше да запази равновесие. За нещастие, той бе принуден при покатерването си на скалата да захвърли ловното си копие; иначе би могъл да се подпира с него. Но дългият нож беше още на пояса му и той го извади — не с намерение да го използва срещу противника си, а само за да се закрепи по-здраво. С удоволствие би резнал, разбира се, веднъж-дваж хищния хобот на слона; но не смееше да се наведе от страх да не загуби равновесие и да не се случи това, от което най-много се страхуваше — да политне от мястото си.
Не му оставаше никаква друга възможност, освен да се мъчи да стои прав; съзнавайки ясно това, той опъна здраво нервите си и застана прав и вкаменен като бронзова статуя.
Глава XI
ПРЕКАТУРВАНЕ ПРЕЗ ГЛАВА
В това положение той остана няколко минути, през които слонът продължаваше усилията си да го достигне. Седнали върху клоните на дървото, в което се бяха скрили Карл и Гаспар наблюдаваха от качало до край тази сцена: Ако не беше опасността, в която индусът се намираше, Гаспар би се посмял на твърде смешния му вид. Но опасността беше толкова очевидна, че вместо със смях, Гаспар го гледаше с дълбока тревога. Карл също се страхуваше за изхода. Но нито единият, нито другият можеше да помогне на Осару или да го измъкне от бедата, защото те и двамата бяха без оръжие — захвърлили го бяха, за да могат да се покатерят на дървото.
Казахме, че Карл се тревожеше за изхода не по-малко от брата си. А дори и повече. Не би могло да се каже, че той обича повече индуса или би окайвал повече съдбата му, ако Осару загинеше, сграбчен от хобота на слона. Не, Карл просто по-ясно разбираше опасността, в която се намираше индусът.
След кратко наблюдаване усилията на слона, Гаспар се убеди, че животното не ще може да достигне Осару, докато последният успява да запази равновесие на върха на скалата. В това бе убеден и Карл; затова двамата братя насърчаваха с викове индуса да се държи здраво. Но Карл забеляза скоро обстоятелство, още несъзряно от Гаспар, и то именно засили опасенията му. Той забеляза, че всеки път, когато слонът се изправяше и се облягаше на обелиска, скалата като че се залюляваше леко. Осару съзнаваше много добре това обстоятелство и се плашеше от него много повече от тях, защото така ставаше още по-мъчно да пази равновесие. Когато забеляза най-после поклащането на скалата, Гаспар не се обезпокои особено много от това, защото след всичко станало досега беше убеден, че Осару ще успее да се задържи. Той не се страхуваше, че индусът ще падне по този начин; Карл обаче се страхуваше от друго обстоятелство, още неосъзнато от по-малко умуващия му брат.
Разклащането на скалата подсказа на Карл една опасна възможност. Каква? Това, което той каза в същия миг на Гаспар, ще ни я обясни.
— О, братко — извика той, щом забеляза опасността, — ако скалата падне.
— Няма такава опасност — прекъсна го Гаспар; тя се държи здраво. Малко се клати наистина, но съвсем слабо и само когато, звярът я пораздруса. Мисля, че такава опасност няма.
— А аз се страхувам, че има — настоя все така разтревожено Карл. — Може и да няма — продължи той, — докато слонът постъпва, както досега; но той може и да не продължи все по същия начин. Тези животни са невероятно съобразителни и ако той забележи, че разклаща колоната с тежкото си тяло, може да му хрумне нова мисъл и тогава ще бъде свършено с Осару.
— Хм! Почвам да те разбирам — каза Гаспар, споделяйки тревогата на брата си. — Такава опасност наистина съществува. Какво да предприемем? Ако пушките ни бяха с нас, бихме могли да стреляме по звяра. И да успеем, и да не успеем да го убием, бихме могли поне да отклоним вниманието му от Осару и да му попречим да помисли за плана, който спомена. Ние бихме, могли да слезем и да вземем пушките си. Какво ни пречи?… Слонът е толкова улисан, че няма да ни забележи.
— Вярно… Отлично хрумване, братко Гаспар.
— Да го изпълним тогава. Аз ще сляза, а ти ела до най-ниския клон, за да ти подам пушките. Дръж се здраво, Оси, и не бой се! — добави по-високо младият ловец към индуса. — Ей сега ще го отклоним на друга страна… ще погъделичкаме с една-две унции олово дебелата му кожа.