С тези думи Гаспар започна да слиза бързо от клон на клон, последван по-бавно от Карл.
Гаспар бе стигнал вече до най-долния клон на дървото, а Карл до предпоследния, когато силен трясък, придружен от пронизителен писък накара и двамата да се спрат и а погледнат към обелиска. През краткото време, откакто бяха отделили поглед от него, странната картина се бе напълно променила. Вместо да стърчи право нагоре, двадесетфутовата каменна колона бе простряна почти хоризонтално на земята, а под върха й се виждаха куп прекършени стволове и клони. Близо до основата й, обърната почти отвесно, лежеше слонът, не вече на задните, нито на четирите си крака, а по гръб, като риташе във въздуха с огромните си копита и правеше невероятни усилия, да се изправи на краката си. Осару не се виждаше никъде!
Случило се беше това, от което се страхуваше Карл. Виждайки, че не може да достигне индуса с хобота си, и усетил, че скалата не е неподвижна, слонът бе стъпил най-после на четири крака, натиснал я бе с рамо и огромната тежест на грамадното му туловище я бе прекатурила върху растящия наблизо кестен, който се бе пречупил с трясък и се бе прострял на земята с цялото си стъбло, клони и вейки.
Самият слон, не очаквал, че работата ще се окаже толкова лека, бе паднал в същото време — защото огромното му тяло бе загубило равновесие от устрема, с който се бе насочил към това усилие. Накратко казано, от четирите отделни предмета в картината — скалата, дървото, четириногото и човека — никой не бе останал на мястото си, защото излишно е да споменаваме, че Осару бе паднал заедно с обелиска.
Но къде беше Осару? Този въпрос си задаваха и Карл, и Гаспар.
— О, братко! — простена Гаспар. — Страх ме е, че е убит:
Карл не продума; но гласно изказаната мисъл на Гаспар не остана без отговор. Още щом я изказа, откъм клоните на съборения кестен отговори глас, който изпълни с радост сърцата на двамата братя.
— Не, млади сахиби — отговори невидимия Осару, — аз нито убит, нито пострадал. Ако мога само заобиколя стария скиталец, остана здрав и читав. Ей сега хуквам!
В същия миг индусът изскочи изпод клоните, където бе заровен досега, и хукна с все сили към дървото, на което се бяха приютили двамата братя.
Осару се настани в безопасност между горните клони на голямото дърво, много време преди слонът да стъпи на крака; Карл и Гаспар също се покатериха, без да мислят вече за пушките си.
Глава XII
ЦИРКОВО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ
Тъй като дървото, където се бяха приютили, беше много голямо, нямаше защо да се страхуват от слона, колкото и да беше разярен; те можеха да го гледат отвисоко и да наблюдават в безопасност движенията му. Само Фриц се намираше опасно близо до ужасния хобот; но Фриц можеше вече да предугади злите намерения на грамадния звяр, а беше и достатъчно бързоног и съобразителен, за да остави широк простор между себе си и него.
Що се отнася до самия слон, той се изправи на нозе, постоя известно време, мърдайки огромните си уши, и явно не знаеше какво да стори — сякаш беше слисан от неочакваното произшествие. Но спокойствието му не трая дълго. Забитата в хобота му стрела му напомни намерението да отмъсти. Той размаха яростно опашка, изрева пронизително, втурна се към поваленото дърво и зарови хобота си между клоните, обръщайки ги един след друг, като че търси нещо; Търсеше индуса.
След някое време се отказа от това занимание и се огледа, явно изненадан, сякаш се чудеше какво е станало с човека. Той не бе го видял как се втурна към голямото дърво, защото индусът се бе измъкнал, докато животното лежеше по гръб. Тъкмо по това време се показа Фриц — клекнал под дървото, където се бяха подслонили господарите му, на които той очевидно завиждаше за безопасното настаняване.
Това беше достатъчно, защото именно Фриц бе разярил слона с навлизането си в гората и го бе довел до ужасната битка с куршуми и стрели. Затова, щом зърна кучето, яростта му не само пламна отново, но явно се удвои и той се нахвърли с вирната опашка срещу първоначалния си противник.
Ако нападателят беше глиган, а дори и бик, Фриц несъмнено би останал на място или само би отскочил настрани, за да отбегне удара и да нападне на свой ред. Но с едно четириного, грамадно като цяла къща и при това съвсем малко познато, защото Фриц не беше от ориенталски произход, той не можеше да се бие; при това четириного, което притежаваше ужасни оръжия — няколко фута дълъг език и също толкова дълги зъби, не е нито чудно, нито оскърбително за нрава му, ако кажем, че Фриц подви опашка и избяга. Той избяга толкова бързо, че след по-малко от двадесет секунди изчезна от погледа не само на господарите си, кацнали на дървото, но и на противника си. Последният го проследи на разстояние, колкото пет-шест дължини на собственото си туловище, и като разбра, че преследването ще заприлича на лов на диви патици, се отказа да го гони.