Не е необходимо да разказваме тук подробно всички приключения на нашия събирач на растения и неговите другари при пътуването им към Хималаите и след навлизането в големите проходи на тези планини. Достатъчно е да кажем, че при преследване на едно прекрасно зверче — мускусен елен — те се бяха покатерили по урва, изцяло покрита от често срещаните из Горните Хималаи големи глетчери; че преследването ги бе отвело далече нагоре, а след това в странна долина, прилична на кратер, която вече описахме; че след като стигнаха до тази долина, не видяха друг изход от нея по урвата, откъдето бяха дошли; а когато тръгнаха обратно, за най-голяма своя покруса видяха, че върху глетчера, по който бяха минали, се бе образувала през време на отсъствието им такава широка пукнатина, че излизането им от долината бе станало невъзможно!
Те решиха да преодолеят това препятствие и загубиха много време да правят мост от борове. Най-после успяха да преминат пропастта, но само за да намерят по-надолу нови, и то такива, при които никаква изобретателност не можеше да им помогне.
Принудени да изоставят мисълта за излизане оттук по тоя път, те се върнаха в долината, която — макар и прекрасна наглед — им бе станала омразна, щом се бе превърнала за тях в затвор.
При престоя си в нея те срещнаха най-разнообразни диви зверове. В долината имаше едно малко стадо „якове“ или грухтящи говеда, които бяха за известно време главната част от храната им. Макар и по-млад от Карл, Гаспар беше изкусен ловец, но все пак едва се спаси от стария мъжки як, опасно животно, което успя да убие. Осару пък щеше да бъде разкъсан от глутница диви кучета, които той изби след това до едно; пак Осару щеше да бъде погълнат от съвсем друг вид неприятел — от плаващите пясъци, в които краката му затънаха, когато се опита да измъкне една риба от мрежата.
И Карл не мина без премеждия — една мечка го подгони по терасата на канарата, откъдето му се наложи извънредно опасно спускане. Самата мечка се прибра в някаква пещера, където по-късно и тримата я намериха и убиха с помощта на Фриц. Те се изложиха на голяма опасност с преследването на тази мечка, защото след като убиха грамадното животно, се загубиха в неизбродимата пещера, откъдето успяха да се измъкнат само след като изгориха прикладите на пушките си, за да направят свещи от мечата мас.
Докато преследваха мечката и се лутаха, за да намерят изход, нашите пътешественици бяха поразени от огромните размери на пещерата, която животното си бе избрало за леговище; и като се надяваха, че някой от големите проходи през нея може би води вън от планината и ще им даде възможност да се измъкнат, те си направиха факли и обходиха от край до край тази пещера — но напразно. И все пак те се отказаха от търсенето едва след като се увериха, че през пещерата няма изход.
Оттук нататък ще продължим много по-подробно описанието на опитите им да се измъкнат от своя планински затвор; а те бяха убедени, че това можеше да стане само ако се изкачат по скалите, които го ограждаха.
Глава IV
ПРИБИРАНЕ В КОЛИБАТА
Когато излязоха от пещерата след безуспешните търсения, Карл, Гаспар и Осару седнаха на камъните срещу скалите и доста време мълчаха. Погледите им изразяваха дълбоко и безнадеждно отчаяние. Една и съща мисъл минаваше през ума на всеки от тях. Една мъчителна мисъл — че са лишени от каквато и да е връзка със света и никога може би не ще видят други човешки лица освен своите!
Гаспар изказа пръв това мрачно предчувствие.
— О, братко — простена той, обръщайки се към Карл, който седеше до него, — о, каква ужасна съдба! Тук ще трябва да живеем и тук трябва да умрем, далеко от близки, далеко от света… сами… сами!
— Не — отговори Карл, дълбоко развълнуван от скръбта на брата си, — не, Гаспар, не сме сами; трима сме и ще си помагаме.
При все че в душата си може би признаваше справедливостта на тази мисъл, Гаспар не се насърчи от нея. Всъщност той не пропусна да забележи, че Карл бе изрекъл думите почти неуверено, само за утеха. Освен това личеше, че Карл прави усилие да изглежда весел и самоуверен, а това усилие още повече убеждаваше другите, че в душата му няма ни радост, ни надежда.
Брат му не отговори нищо на тези утешителни думи. Осару изяви мислите си, като поклати двусмислено глава.
— Ех, сахиби — каза той, говорейки и на двамата, — ако Великият сахиб от небето иска да излезем оттук — излезем; ако не иска — не излезем… нивга не излезем.
Макар и съвместими с една искрена вяра, думите на Осару не спомогнаха много за повдигане духа на тримата и те отново и задълго замълчаха.