Птиците бяха високи, с дълги нозе и тънко тяло; Карл и Гаспар познаха лесно, че принадлежат към семейството на Ralideae, или водните кокошки.
Несъмнено беше, че те ходеха, а понякога почти тичаха по водата; но още по-необяснимо беше това, че от време на време се застояваха върху нея! А най-чудно беше, че вършеха този подвиг, като заставаха на един крак!
Това би било наистина необяснимо, ако Карл не бе отгатнал още отначало причината за нарушението на закона за земното притегляне. Той предположи, че на онова място има някакво растение, чиито листа се простират върху водата и дават възможност на птиците да стъпят върху нещо, което може да ги удържи.
Ботаникът разсъждаваше така само по памет. Той бе чел напоследък издадения преди няколко години доклад за откриването в тропическа Америка на една исполинска водна лилия, наречена Victoria regia, и си спомни, че откривателите й споменаваха за някакви едри птици от рода на жеравите, — които кацали по огромните й листа и се движели по водата като по твърда земя.
Помнейки тези факти, Карл предположи, че водните кокошки, които видя с приятелите си, трябва да стоят и да се разхождат на също такава площадка. Предположението му се оказа вярно: когато отидоха на мястото, видяха там широките кръгли листа на Nelumbium speciosum, не по-малки от тия на американския му събрат.
Карл разправи на приятелите си и други интересни подробности за едрата водна лилия, която расте из хималайските езера; той знаеше, че Nelumbium speciosum е прочутият питагоров боб, споменаван от гръцките писатели; особено от Херодот и Теофраст.
Тези писатели съобщават, че питагоровият боб се срещал в изобилие в Египет и сигурно е бил нарочно саден там в тяхно време, при все че сега е неизвестен. Той може да се види на египетските стенописи и е толкова точно описан от гръцките писатели, че няма никакво съмнение в еднаквостта на двете растения.
Предполага се, че водната лилия е едно от растенията, смятани за прочутия лотос от древността; това предположение е твърде вероятно, защото не само сочните й стъбла, но и семената или „бобовите зърна“ са служели всякога за храна на жителите в областите, където тя расте. Тези зърна укрепват организма и разхлаждат при жажда. Китайците я наричат „лиенхуа“; семената заедно с тънки резенчета от корена й, смесени с кайсиеви и орехови ядки и наредени между пластове от лед, са едно от най-вкусните сладка, поднасяни от богатите мандарини на британските пратеници, дошли да посетят Небесната империя.
В Китай събират корените на лиенхуата и ги запазват за зимата в оцет и сол. Растението се използва за храна и от японците, които го смятат и за свещено, като представят често божествата си седнали на някой голям лист от водна лилия.
Когато се разцъфтят напълно, цветовете на Nelumbium speciosum имат много приятен мирис, напомнящ донякъде този на анасона; а семената, с форма на жълъд, имат вкус на бадеми.
Глава LV
ЖЕТВА ПО ВОДАТА
Тези интересни данни за едрата водна лилия не бяха разказани от Карл наведнъж. Той бе съобщил още от по-рано на другарите си много от тях — преди всичко това, че семената й могат да се ядат; а от личен опит и с най-голямо удоволствие Гаспар и Осару се бяха уверили, че те не само се ядат, но са и много приятни.
Затова именно мисълта на тримата се насочи сега към водните лилии, чиито огромни яркочервени цветове вече не блестяха над водата, а това значеше, че „бобовите зърна“ са вече узрели и готови за „лющене“.
Те се приготвиха да тръгнат за тази жетва по водата, която обещаваше да бъде богата, ако се съди по шушулките, пръснати по повърхността.
Всеки все по една кошница от ракитак, изплетени за други цели от индуса през дългите зимни нощи; но тъй като можеха да послужат и за събиране на питагоровия боб, щяха да ги използват сега за тази цел.
Карл и Гаспар запретнаха панталони почти до коленете, за да не се измокрят, докато газят между лилиите; а Осару, който нямаше панталони, просто втикна под пояса си краищата на своята памучна риза.
В тоя си вид и тримата тръгнаха покрай брега на езерото към онази страна, където щяха да са най-близо до лехата с водните лилии. Щом ги видяха, водните кокошки хвръкнаха от листата, на които бяха кацнали, и отлетяха да си потърсят по-сигурен подслон между ракитака.
Жетварите нагазиха веднага във водата и започнаха да събират шушулките в плетените си кошници. Те бяха идвали тук и по-рано, та знаеха, че мястото не е много дълбоко.
Бяха вече почти напълнили кошниците с питагоров боб и възнамеряваха да се върнат на сушата, когато вниманието им бе привлечено от една тъмна сянка над спокойната повърхност на езерото, последвана скоро от втора със същата големина и форма.