— Не разбирам за какво трябва толкова много да съжаляваме, братко — каза Гаспар. — Ако е за отлитането на щъркелите, може би изобщо е трябва да съжаляваме. Защото те не бързат да ни напуснат въпреки негостоприемното държане на Фриц. Погледни ги! Кръжат във въздуха, като че имат намерение отново да кацнат. А погледни Осару, който ги подмамва с нещо. Уверен съм, че старият шикари ще успее да ги върне. Той познава много добре нрава им.
— Милостиви боже! — извика Карл, като погледна най-напред летящите щъркели, след това индуса. — Дано успее! Ти, Гаспар, улови Фриц, за да помогнеш на Осару! За нищо на света не пускай кучето… за нищо на света! От това зависи спасението ни!
Все още изненадан от възбудата на брата си, Гаспар побърза да изпълни нареждането му и изтича да улови Фриц. Той стисна кучето между нозете си и го улови здраво с ръце.
Всички — в това число и Фриц — гледаха сега Осару. Гаспар следеше движенията му с неопределен интерес! А Карл — с трепет и тревога.
Хитрият шикари не бе дошъл неподготвен. Предполагайки, че улавянето на щъркелите може да се окаже мъчно, той се бе снабдил предвидливо с примамка, която би могла да ги привлече в обсега на примката му, ако птиците са страхливи. Примамката беше едра риба, взета от килера, която той размахваше, за да привлече вниманието им. Отдалечил се бе от другарите си, особено от Фриц, когото бе изгонил настрана. Застанал на едно възвишенийце към края на езерото, той използваше всичката си хитрост, за да върне птиците, неволно принудени да отлетят.
За Осару, както и за другите, беше очевидно, че птиците бяха отлетели по неволя, защото личеше, че са уморени и желаят да си починат.
Осару не загуби време да мисли дали това желание би ги върнало отново на земята. Щом се увери от държането им, че са забелязали рибата в протегнатата му ръка, той захвърли по-далече от себе си изкусителното парче и зачака последиците.
Те бяха пълна и почти незабавна сполука. Държанието на Осару не можеше да събуди никакво подозрение у щъркелите. Те познаваха много добре и мургавата му кожа, и индуското облекло; и при все че го виждаха сега в непознат, далечен край, нямаха основание да го смятат за неприятел.
Те се страхуваха само от Фриц. Но Фриц беше далеко, та нямаше защо да се боят от него.
А празните стомаси и захвърлената на тревата риба налагаха бързо решение — птиците се престрашиха, кацнаха без колебание и се нахвърлиха едновременно върху желаното парче, което всяка се стараеше да грабне първа.
Тъй като едната птица бе захапала рибата за главата, а другата за опашката, започна борба коя да я глътне цяла. Всяка нагълта в широкото си гърло голяма част от тялото, докато най-после двата клюна се доближиха до средата му и почнаха да се удрят.
Никой не искаше да отстъпи на другия, затова никой не изпускаше рибата и странната борба продължи така няколко мига.
Но тя продължи не докато искаха двете страни, а докато желаеше Осару, който се втурна към тях, разпери широко ръце и улови и двете улисани птици в прегръдка, от която те напразно се мъчеха да се освободят.
С помощта на Карл и Гаспар, който бе вързал междувременно Фриц за едно дърво, огромните птици бяха укротени и здраво завързани.
Глава LX
КРАК С ПРЪСТЕН
— Това е! Това е! — извика Карл, като клекна и улови крака на едната птица.
— Какво? — запита Гаспар.
— Погледни, братко! Виж какво има на крака на щъркела! Не си ли спомняш да си виждал и по-рано тоя накит?
— Да, бронзов пръстен! — отвърна Гаспар. — Спомням си сега. В ботаническата градина имаше един индийски щъркел с пръстен на глезена; бронзов пръстен — също като този. Чудно нещо!
— Също като този! — повтори Карл. — Не само също като този, а просто същият! Клекни да го видиш по-внимателно. Виждаш ли буквите?
— „К.Б.Г. Калкута“ — каза бавно Гаспар, като прочете надписа на пръстена. — „К.Б.Г.“. Какво ли означават тия знаци?
— Не е мъчно да се отгатне — отговори уверено Карл. — „Кралска ботаническа градина“. Какво друго могат да значат?
— Нищо друго. Тези птици са положително същите, с които толкова често се забавлявахме там.
— Същите са — потвърди Карл. — Несъмнено.
— Изглежда, че и Фриц ги позна, затова ги нападна така непредизвикано. Спомняш ли си как враждуваше с тях?
— Спомням си. Но трябва да следим да не ги нападне пак. Защото ще ми трябват.
— Ще ти трябват ли?
— Да, за нещо много важно; толкова важно, че ще трябва да се отнасяме с тия грозни и неприятни птици като с най-хубави и ценни животинчета. Да им носим храна и вода; да ги наглеждаме през деня и да ги пазим през нощта — като свещен огън, който се поддържа непрестанно.