— Така ли?
— Точно така, братко! Тези щъркели са не само много важни — от тях зависи спасяването ни. Ако дори един от тях умре или ни се изплъзне, ние сме загубени. Те са последната ни надежда. Уверен съм, че е така.
— Но каква надежда виждаш в тях? — запита Гаспар, който не можеше да разбере думите на брата си и дори се чудеше на привидната им несвързаност.
— Каква ли? Действителна надежда. Нещо повече от надежда — защото тази необикновена случка може наистина да ни спаси.
Гаспар мълчеше и гледаше втренчено брата си в очите, които блестяха от радост. Но макар и да виждаше израза им, Гаспар не можеше никак да си го обясни.
Осару беше еднакво смаян от странното изражение и приказки на сахиба Карл; но индусът им обръщаше по-малко внимание, защото беше изцяло погълнат от индийските щъркели, които милваше последователно, говореше им и ги прегръщаше като родни братя!
Щом стегна въжето около краката им и се успокои, че няма опасност да избягат, Осару наряза рибата на подходящи за гърлата им късчета и започна да ги храни с любов, каквато би проявил към човешки същества, дошли изгладнели след дълго пътуване.
Щъркелите не проявяваха стеснителност. Не беше в нрава им да се държат стеснително. Те гълтаха поднасяните парчета така лакомо и спокойно, като че се хранеха край голямата щерна на градината в Калкута.
Само присъствието на Фриц ги смущаваше малко; но по заповед на Карл кучето бе отведено настрана, за да не го виждат, докато изядат поднесения от Осару обяд.
Гаспар все още не разбираше нищо и запита ловеца на растения каква цел преследва.
— О, братко — отговори Карл, — обикновено ти не си толкова несъобразителен. Нима не можеш да отгатнеш защо се радвам толкова много на тия птици?
— Наистина не мога… освен ако…
— Ако какво?
— Очакваш да изнесат въжето на скалата.
— Да изнесат въжето на скалата ли? Нищо подобно. Или може би нещо подобно. Но щом не можеш да отгатнеш, ще те поизмъча още малко.
Гаспар все още не разбираше нищо и запита ловеца на растения, каква цел преследва.
— О, братко…
— Не, няма да ти кажа. Тази вест заслужава да се отгатне и вие с Осару трябва да се постараете да го сторите сами.
Двамата така предизвикани ловци се готвеха да изкажат редица предположения, но Карл ги изпревари.
— Хайде — каза той, — нямаме време сега. Може да проявите изобретателността си, след като се приберем в колибата. Но най-напред да запазим щъркелите. Въжето е много тънко. Те могат да го скъсат с клюновете си и да се освободят. Трябва да ги вържем с по-здраво въже. Хайде, Осару, вземи единия. Аз ще нося другия, а ти, Гаспар, се погрижи за Фриц. Води го вързан. Отсега нататък ще го държим все вързан, за да не провали най-добрата възможност за освобождаването ни.
С тези думи Карл прегърна единия щъркел, а Осару другия и въпреки крясъка и тракащите клюнове огромните птици бяха прибрани в колибата.
Внесоха ги и ги вързаха със здрави въжета, стегнати около глезените им и вързани за тежките греди, които поддържаха покрива. Вратата щеше да стои затворена, когато хората не са вътре; защото, знаейки цената на гостите, Карл беше решен да не ги изпуска.
Глава LXI
ПЕРНАТИ ПОЩАЛЬОНИ
Едва след като прибраха и кошниците с лотосовите зърна, Гаспар и Осару останаха свободни да правят предположения. И двамата се замислиха сериозно, седнали на големите камъни пред вратата, където често бяха правили планове за освобождението си. Никой не споделяше мислите си с другия; всеки следваше мълчаливо нишката на собствените си размисли, сякаш се състезаваха кой ще отгатне пръв намерението на Карл.
Той стоеше наблизо, замислен като другарите си. Мислеше как да доусъвършенства плана, който те още не знаеха.
Щъркелите бяха изнесени вън от колибата и завързани за тежък пън, който се намираше наблизо. Изнесли го бяха, за да свикнат с мястото и за да ги нахранят отново, защото само една риба не можеше да утоли глада им.
Погледът на Гаспар се спря на птицата с пръстена, а след това и на самия пръстен — К.Б.Г. Калкута.
Този надпис най-после го подсети, както самият пръстен бе подсетил брата му. Бронзовият пръстен носеше сведения. Птицата, на чийто крак лъщеше, ги носеше чак от Калкута. Защо да не могат и те да изпратят вест по същия начин? Защо…
— Отгатнах! Отгатнах! — извика Гаспар, без да дообмисли предположението, което му бе минало през ум. — Да, мили Карл, разбрах плана ти… разбрах го и — кълна се в Юпитер Олимпийски! — той е чудесен!