Робърт Хауърд
Плъзгащата се сянка
Когато плановете му да сплоти планинските племена в една армия се провалиха, Конан се опъти обратно през Хиркания и Туран, като отбягваше патрулите на крал Йездигерд и преспиваше при бившите си другари козаки. Големи войни разкъсваха Запада и подушвайки по-зелени пасбища и по-богата плячка Конан се завърна в хирканските кралства. Алмурик, принц от Кот, се бе опълчил срещу омразния крал Страбоний. Той набираше една внушителна армия от близо и далече, и Конан се включи в нея. Съседите на Страбоний обаче, му се притекоха на помощ. Въстаническата кауза бе провалена и пъстрата армия на Алмурик беше изтласкана на юг. Останките й си пробиха път през земите на Шем, пресякоха границите на Стигия и се озоваха сред равнините на Куш. Тук отново ги преследваха докато накрая обединените сили на чернокожи и стигийци доунищожиха разбитата армия в покрайнините на южната пустиня. Конан бе един от малкото оцелели.
1
Пустинният пейзаж пулсираше под маранята. Конан от Кимерия съзерцаваше безлюдната гледка и неволно прекара могъщата си ръка по почернелите си устни. Той стоеше като бронзова статуя сред пясъците, видимо неуязвим за лъчите на убийственото слънце, макар облеклото му да се състоеше само от копринена препаска около бедрата, пристегната от колан със златна тока, на който висеше сабя и кинжал със широко острие. По релефно оформените му ръце се виждаха белезите на неотдавна заздравели рани.
В краката му почиваше момиче, вкопчило бялата си ръка в коляното му, на което бе отпуснала русата си глава. Бялата й кожа контрастираше със здравите му, покрити с бронзов загар крайници; прихванатата в кръста къса копринена туника без ръкави и с дълбоко деколте по-скоро подчертаваше, отколкото прикриваше гъвкавата й фигура.
Конан разтърси глава, примигвайки. Блясъкът на лъчите направо го заслепяваше. Той откачи малка манерка от пояса си, разклати я и се озъби на едва доловимото бълникане.
Момичето изтощено се помръдна и изхлипа:
— О, Конан, ще умрем тук! Толкова съм жадна!
Кимериецът изръмжа нечленоразделно, впи непримиримия си поглед в обграждащата ги пустош, издал агресивно брада напред, а сините очи изпепеляващо блеснаха изпод разбърканата му грива, сякаш пустинята бе някакъв действителен враг.
Той се наведе и опря манерката до устните на момичето.
— Пий докато ти кажа да спреш, Натала — заповяда й той.
Задъхвайки се тя започна да пие и той не я спря. Едва след като манерката се изпразни тя осъзна, че той съзнателно я бе оставил да изпие целия им, макар и малък запас от вода. Очите й плувнаха в сълзи.
— О, Конан — простена тя, кършейки ръце, — защо ме остави да я изпия докрай? Аз не знаех… сега за тебе не остана нищо!
— Тихо — изръмжа той, — не си хаби силите за плач.
И изправяйки се захвърли манерката встрани.
— Защо направи това? — прошепна тя.
Той не отговори, останал неподвижен и пръстите му бавно се затвориха около ефеса на сабята. Не гледаше към момичето; свирепият му поглед като че ли пронизваше тайнствената пурпурна мараня в далечината.
Макар и да бе закърмен с жестоката любов на варварина към живота и инстинкта да оцелява, Конан от Кимерия усещаше, че това е краят на неговия път. Той още не бе стигнал до границите на своята издръжливост, но знаеше, че още един ден под безмилостното слънце из тези безводни места ше го довърши. А момичето… то бе страдало достатъчно. По-добре един бърз удар с меча, отколкото бавната агония, която го очакваше. Жаждата й беше временно утолена, но мисълта да я остави да страда, докато започне да бълнува преди смъртта да я спаси от мъките, му се струваше фалшива милост. Бавно той изтегли сабята от ножницата.
Неочаквано спря и настръхна. Далече на юг в пустинята някакъв образ трепна в маранята.
Първоначално помисли, че това е фантом, един от онези миражи в тази проклета пустиня, които се надсмиваха над него, подлудявайки го. Засенчил с ръка очи, той различи кули, минарета и блестящи стени. Остана мрачен, като очакваше образа да избледнее и изчезне. Натала беше спряла да ридае; тя се изправи на крака и проследи погледа му.
— Това някакъв град ли е, Конан? — прошепна тя, прекалено изплашена за да се надява. — Или е само сянка?
Кимериецът за момент не отговори. Той затвори и отвори очи няколко пъти, отмести поглед встрани и после отново се взря. Градът оставаше там, където го бе зърнал първия път.
— Един дявол знае — изсумтя той. — Но си струва да опитаме.
Той вкара сабята обратно в ножницата. Наведе се и вдигна Натала в могъщите си ръце сякаш беше дете. Тя слабо се възпротиви.