С едната си ръка тя притискаше ребрата и през пръстите й се стичаше кръв. Но не личеше да бе загубила сили, нито да бе лошо ранена и в очите й блестеше животински огън. Малкото смелост останала в Натала се изпари при гледката на призрачно осветената стигийка, чието красиво лице бе изкривено от дяволски страсти. Тя се приближаваше като пантера, свалила ръка от раната и с досада изтръска кръвта от пръстите си. Натала разбра, че не беше ранила съперницата си тежко. Острието се бе само плъзнало по скъпоценните камъни в пояса, но раната макар повърхностна, бе достатъчна за да събуди неудържимата ярост на стигийката.
— Дай ми този кинжал, глупачке! — изскърца през зъби тя, насочвайки се към изплашеното момиче.
Натала разбираше, че трябва да се бори, докато все още има шанс за това, но не можеше да събере смелост. По натура тя не беше борец, а сега тъмнината, насилието и ужаса на приключението я правеха отпусната — както физически, така и психически. Талис дръпна кинжала от безволевите й пръсти и презрително го хвърли встрани.
— Малка мръсница! — отново скръцна тя и започна да я удря през лицето, с която ръка й попаднеше. — Преди да те завлека по коридора и да те хвърля в устата на Тог, сама ще ти пусна малко кръв! Ти се осмели да ме удариш с нож… е, добре, ще си платиш за дързостта!
И като я сграбчи за косата, Талис я издърпа в коридора до едно по-осветено място. В стената се виждаше метална халка, закрепена на височина малко над човешки ръст. От нея висеше въже, изплетено от коприна. Като в някакъв кошмар Натала видя как й смъкват туниката и в следващия момент Талис вдигна ръцете й и привърза китките й за халката, на която тя увисна гола, както в деня, когато се бе родила, с крака едва докосващи пода. Като изви глава настрани Натала видя Талис да откача от стената в близост до халката бич с дръжка, обсипана с камъни. Бичът се състоеше от седем кръгли въжета, изплетени от коприна, по-твърди, но по-гъвкави от кожени.
Като усещаше, че отмъстителността й най-сетне ще бъде задоволена, Талис шумно изпусна въздух от гърдите си и замахна с бича. Натала изписка, когато въжетата се забиха в слабините й. Момичето започна да се гърчи и извива, опитвайки да се освободи от халката, към която бе привързана. Тя беше забравила, както и Талис, за дебнещата в мрака заплаха, която виковете й можеха да привлекат. Всеки удар предизвикваше писък на болка. Бичуването, на което беше подлагана по шемитските пазари на роби бледнееше пред това сега. Тя никога не бе предполагала, че бичът от коприна може да бъде така болезнен. Той свистеше злобно във въздуха и докосването му бе по-разкъсващо от брезовите клонки или кожения камшик.
И в този момент, докато мяташе глава от една страна на друга за да извика за пореден път за милост, тя видя нещо, от което писъците й заглъхнаха. Агонията отстъпи пред парализиращ ужас, изписан в очите й.
Стресната от изражението на лицето й, Талис задържа във въздуха ръката с бича и се извърна с бързината на котка. Но бе твърде късно! Вик на ужас се изтръгна от устните й и тя залитна назад с вдигнати ръце. Натала я зърна за миг — една бяла фигура на фона на надвисналата огромна черна безформена маса. И след това бялата фигура се издигна във въздуха, черната сянка се отдалечи с нея и Натала остана да виси в сама кръга от светлина, полуприпаднала от ужас.
Откъм заобикалящите я сенки се разнесоха неразбиреами звуци, от които кръвта й се смразяваше. Тя дочу трескаво умоляващия глас на Талис, но никой не му отговаряше. Не се чуваше нищо друго освен задъхания глас на стигийката, който изведнъж се издигна в агонизиращ писък, след това се разнесе истеричен смях, прекъсван от ридания. После отново конвулсивно дишане, което бавно заглъхна и в тайнствения коридор се възцари тишина, която бе даже още по-страшна.
Влудена от страх, Натала се изви и се осмели да погледне страхливо в посоката, в която черната твар бе отнесла Талис. Не видя нищо, но почувства някаква незрима заплаха, по-отвратителна, отколкото можеше да проумее. Опитваше се да се пребори с истерията, която я обхващаше. Бе забравила за ожулените си китки и изгарящите болки по тялото пред тази опасност, която по някакъв неясен начин застрашаваше не само тялото, но и душата й.
Напрегнала зрение тя се опитваше да види в тъмнината отвъд границите на осветения кръг, вдървена от страха пред онова, което би съзряла. Лек стон се изплъзна от устните й. Тъмнината започваше да придобива по-определени очертания. Някакво огромно тяло се материализираше в празнотата. Тя видя гигантска безформена глава да надниква в осветеното пространство. Или поне тя прие това за глава, макар че не бе възможно това да бе част от тялото на каквото и да е било нормално създание. Съзря голямо жабешко лице, чертите на което бяха неопределени и променящи се като на привидение, видяно в огледалото на кошмар. Огромни светли кръгове, които можеха да бъдат очи, примигнаха срещу нея и тя се разтресе от страхотната похотливост, излъчвана през тях. Не можеше да различи нищо от тялото на тази твар. Очертанията му се размиваха и видоизменяха недоловимо пред погледа й, но материята, от която нещото бе изградено изглеждаше достатъчно плътна. Нямаше нищо призрачно в него.