— О, Конан! — разплака се тя. — Какво се е случило е тебе?
Не му беше останал дъх за да й отговори, но разбитите устни се изкривиха в подобие на мрачна усмивка, докато приближаваше към нея. Гръдният му кош, блестящ от потта и кръвта по него, с труд се повдигаше. Бавно и предпазливо той протегна ръце и преряза въжетата, след което се отпусна и подпря на стената, широко разтворил треперещите си крака. Тя изпълзя от мястото, където се бе свлякла и го обхвана в трескава прегръдка, ридаейки истерично.
— О, Конан, ранен си до смърт! О, какво да направим?
— Ами — изпъшка той, — не може да се биеш с дявол от пъкъла и да отървеш всичката си кожа!
— Къде е Онова? — прошепна тя. — Уби ли го?
— Не знам. Падна в някаква дупка. Насякох на ивици, но дали може да бъде убит със стомана просто не знам.
— О, горкия ти гръб! — изви тя, кършейки ръце.
— Шибаше ме с някакво пипало — направи той гримаса, изругавайки след опит да помръдне. — Забиваше се като желязо и пареше като отрова. Но едва не ме удуши с проклетото си стискане. По-лошо и от питон. Ако поне половината ми вътрешности не са смазани по местата им трябва много да съм сбъркал.
— Какво ще правим? — прошепна тя.
Той вдигна поглед. Дупката, през която бе пропаднал беше затворена. Никакъв звук не се чуваше отгоре.
— Не можем да се върнем отново през тайната врата — промълви той. — Онази стая е пълна с убити и без съмнение там сега пазят стражи. Трябва да са решили, че съдбата ми е решена след като паднах, но може и да не са посмели да ме преследват в този коридор. Я отвърти онзи камък от стената. Докато слепешката търсех пътя в тъмнината на коридора на връщане, напипах с ръце някакви отвори към други тунели. Ще завием в първия срещнат. Може да ни отведе до друга дупка или на открито. Трябва да рискуваме. Не можем да останем тук и да изгнием.
Натала се подчини и държейки малкия източник на светлина в лявата си ръка и окървавената сабя в дясната, Конан тръгна напред по коридора. Той вървеше бавно, вдървено и единствено животинската му жизненост го държеше още на крака. Погледът в налетите му с кръв очи беше празен и Натала можеше да види как несъзнателно облизва устни отвреме навреме. Тя знаеше, че страданията му бяха страшни, но с дивашкия си стоицизъм той не се оплакваше.
След известно време слабата светлина освети арката на една врата и Конан зави към нея. Натала се присви от мисълта за онова, което можеше да види, но светлината разкри само един нов тунел, подобен на онзи, който току-що бяха напуснали.
Тя загуби представа колко дълго са вървели, но накрая стигнаха до дълга стълба и изкачвайки се по нея се изправиха пред каменна врата, залостена със златно резе.
Тя се поколеба, поглеждайки към Конан. Варваринът се люлееше на краката си, а светлината в нестабилната му ръка хвърляше фантастични сенки върху стената.
— Отвори тази врата, момиче! — прошепна той с труд. — Мъжете на Цутал ще ни очакват и аз няма да ги разочаровам. О, Кром, този град не е виждал жертвоприношение като това, което ще направя!
Тя знаеше, че той изпада в треска. Зад вратата не се чуваше никакъв звук. Взе камъка от ръката му, изтегли резето и натисна вратата навътре. Погледът й срещна вътрешната страна на драперия, която тя отдръпна встрани и надникна през пролуката, усещайки ударите на сърцето си. Пред очите й се простираше празна стая, в центъра на която имаше сребърен фонтан.
Главата на Конан тежко се отпусна на голото й рамо.
— Дръпни се, момиче — избърбори той. — Сега настъпва празника на мечовете.
— В стаята няма никой — отговори тя. — Но има вода…
— Чувам я — и той облиза почернелите си устни. — Ще пием преди да умрем.
Изглежда зрението му вече изневеряваше. Тя взе тъмната му окървавена ръка и го поведе по каменния под. Вървеше на пръсти, очаквайки всеки миг през някоя от арките да нахлуят жълтокожите.
— Пий, докато пазя — прошепна той.
— Не, не съм жадна. Легни до фонтана за да измия раните ти.
— Ами, войните на Цутал? — Той продължаваше да прекарва ръка през очите си, сякаш се опитваше да изчисти зрението си.
— Не чувам нищо. Пълна тишина е.
Той се отпусна, като опипваше с ръце и потопи лицето си в кристалната вода, пиейки сякаш не можеше да се насити. Когато вдигна глава в налетите му очи имаше разум и той разпери могъщите си крайници на мраморния под както тя бе настояла, макар да не изпускаше сабята от ръка, а очите му постоянно да оглеждаха входовете под арките. Тя изми разкъсаните му рани и бинтова най-дълбоките от тях с ивици, които откъсна от една копринена завеса. Потръпна от гледката, която представляваше гърба му: плътта бе загубила естествения си цвят и представляваше мозайка от черно, синьо и мъртвешки жълто, там където не се виждаше живо месо. Докато работеше, тя трескаво търсеше решение на проблема. Ако останеха тук, щяха да бъдат открити рано или късно. Но дали мъжете на Цутал претърсваха дворците или се бяха върнали към сънищата си, тя просто не знаеше.