— Не хаби силите си да ме носиш, Конан — замоли го тя. — Аз мога да ходя.
— Тук земята е скалиста — отговори той. — Съвсем скоро ще разкъсаш сандалите си — и погледна меката зелена тъкан, от която бяха изработени. — И освен това, ако ни е писано да стигнем до този град, трябва да го направим бързо, а аз мога да спестя време по този начин.
Надеждата за живот бе вляла нови сили и издръжливост в стоманените мишци на кимериеца. Той закрачи през пясъка, като че ли току-що започваше пътешествието. Като варварин неговата жизненост и издръжливост сред дивата природа му позволяваха да оцелее там, където цивилизовани мъже просто биха загинали.
Доколкото му беше известно, той и момичето бяха единствените оцелели от армията на принц Алмурик — онази дива, пъстра орда, която следвайки разгромения принц бунтовник от Кот, бе преминала през земите на Шем като опустошителна пясъчна буря и бе потопила в кръв пограничните райони на Стигия. Преследвана от стигийците по петите, тя си беше пробила път през черното кралство на Куш, единствено за да бъде ликвидирана в покрайнините на южната пустиня. В съзнанието на Конан това приличаше на мощен порой, който затихваше в движението си на юг за да пресъхне в пясъците на голата пустиня. Костите на участниците — наемници, престъпници, обезсърчени, прокудени — лежаха пръснати от котските плата до дюните осеяли безлюдните местности.
Когато стигийци и кушити затвориха обръча около остатъците от армията и започнаха последното клане, Конан съумя да си пробие път и да избяга заедно с момичето, яхнал една камила. Зад него гъмжеше от врагове и единственият отворен за тях път бе на юг, към пустинята. И те навлязоха в нея.
Момичето беше бритунка, която Конан бе намерил на пазара за роби в един от атакуваните шемитски градове и просто я бе взел. Тя не бе имала дума по въпроса, но съдбата й беше толкова по-добра от онази на хайборейките, озовали се в шемитските хареми, че тя я бе приела с благодарност. По този начин тя взе участие в приключенията на прокълнатата от съдбата войска на Алмурик.
Дни наред те навлизаха все по-навътре в пустинята, преследвани толкова дълго от ездачи стигийци, че когато последните се отказаха, те не посмяха да се върнат назад. Така те продължиха, търсейки вода, докато накрая камилата умря. След това трябваше да вървят. Последните дни страданията им бяха неимоверни. Конан бе помагал на Натала колкото можеше, а и трудностите на живота по лагерите я бяха направили по-силна и издръжлива отколкото обикновените жени, но въпреки всичко Натала бе стигнала до границата на пълното изтощение.
Слънцето забиваше безмилостно лъчите си в обърканата черна грива на Конан. Той усещаше, че започва да му се гади и зачестяват пристъпите на световъртеж, но стисна зъби и продължи да крачи без да се отклонява. Бе убеден, че градът е реалност, а не мираж. Нямаше представа какво ще намерят в него. Жителите му можеха да бъдат враждебно настроени. Но това поне даваше шанс за борба и този шанс бе единственото, което той някога бе поисквал.
Слънцето се беше спуснало вече ниско над хоризонта, когато те спряха пред масивната порта, благодарни макар и на сянката, хвърляна от нея. Конан пусна Натала, помагайки й да се задържи на крака и разкърши схваналите му се ръце. Над главите им стените се издигаха на тридесет стъпки височина и бяха от някакво гладко зеленикаво вещество, което блестеше почти като стъкло. Конан огледа площадката по дължината на горния им край, очаквайки някой да му извика, но не видя никого. Загубил търпение, той сам извика и удари по портата с ефеса на сабята си, но единствения отговор бе ехото от кънтящите удари, което сякаш му се подиграваше. Натала се свиваше близо до него, изплашена от тишината. Конан опита портата и отстъпи назад, изтегляйки сабята, когато тя тихо се разтвори навътре. Натала подтисна вика си.
— О, виж, Конан!
Веднага зад портата лежеше човешко тяло. Конан внимателно го изгледа, а после вдигна поглед над него. Видя широко, открито пространство, по границите на което се виждаха сводестите входове на къщи, построени от същия зеленикав материал като външните стени. Самите постройки бяха просторни и внушителни и над тях се издигаха блестящи куполи и минарета. Нямаше никакви признаци на живот сред тях. В центъра на площада се виждаше иззидан квадратен кладенец и гледката извади Конан от съзерцанието, защото в устата му беше полепнал сух прах. Той хвана Натала за китката, дръпна я през прага на портата и я затвори зад гърба си.
— Мъртъв ли е? — прошепна тя, посочвайки с тръпка мъжа, който отпуснат лежеше до портата. Тялото бе на висок, снажен индивид, очевидно в разцвета на силите си; кожата беше жълтеникава, очите леко скосени, но в останалото мъжът малко се различаваше от типичния хайбореец. Обут бе в сандали, пристегнати с ремъци високо над глезените, носеше туника от пурпурна коприна, а на колана му висеше къс меч в ножница от златиста тъкан. Конан докосна тялото. Беше студено. Нямаше признаци на живот.