Някакъв истеричен звук се надигна в гърлото на Натала и Конан предупредително я разтърси. Той самият усещаше студ в собствените си вени. Враговете в човешки облик не го плашеха; всичко разбираемо, колкото и страховито да изглеждаше, не предизвикваше трепет в широките му гърди. Но това тук надхвърляше границите на неговото познание.
След малко обаче любопитството му надви безпокойството и той отново се плъзна в неосветената стая, готов за всякаква изненада. Надникна в следващата стая и видя, че е празна. Подиумът беше на старото си място, но човекът в скъпите одежди вече не беше върху него. На коприненото покривало като голям ален камък имаше единствена капка кръв. Натала видя петното и задавено извика, а Конан се въздържа да я накаже за това. Той отново почувствува ледената ръка на страха. Един мъж бе лежал на този подиум, а нещо се бе прокраднало в стаята и го бе отнесло. Какво точно бе това нещо, Конан нямаше представа, но в тези слабо осветени стаи се бе спуснала атмосферата на свръхестествен ужас.
Той бе готов да си вървят. Хващайки Натала за ръка, той се обърна, после се поколеба. Някъде зад гърба им, из стаите, през които вече бяха минали, се чу звука на стъпки. Човешки крак — бос или леко обут, бе причината за този звук и Конан, с предпазливостта на вълк, веднага зави встрани. Той вярваше, че ще може да излезе на открито, заобикаляйки стаята, откъдето се бяха разнесли стъпките.
Но преди още да прекосят и първата стая по новия маршрут, някакво изшумоляване ги накара рязко да спрат. Пред една скрита зад завеса ниша стоеше мъж и напрегнато ги наблюдаваше.
Той бе точно копие на онези, които вече бяха срещнали: висок, добре сложен, облечен в пурпурни одежди, препасан с колан, обсипан със скъпоценни камъни. В кехлибарените му очи нямаше нито изненада, нито враждебност. В тях имаше нещо, което можеше да се види само в очите на мечтател. Той не направи опит да изтегли късия си меч от ножницата. След кратка напрегната пауза той заговори с отнесен глас на език, който слушателите му не можеха да разберат.
Конан се осмели и му отговори на стигийски, а странникът продължи на същия език:
— Кои сте вие?
— Аз съм Конан, кимериец — отговори варваринът. — Това е Натала, бритунка. Кой е този град?
Човекът не отговори веднага. Замечтания му, чувствен поглед се спря върху Натала и едва тогава той бавно провлече:
— От всичките ми съновидения, това е най-странното! О, златнокъдра девойко, от коя бленувана земя си дошла? От Андара, Тотра или от Кут?
— Що за дивотии са това? — изръмжа остро кимериецът, на когото не допадаха нито гласа, нито маниерите на мъжа.
Другият не му обърна внимание.
— Сънувал съм и по-пищни красавици — прошепна той, — гъвкави жени с коса, тъмна като нощта и с черни очи, бездънни и загадъчни. Но твоята кожа е бяла като мляко, очите ти са чисти като утринта, а твоето изящество и свежест привличат като меда. Ела в леглото ми, момиче на бляна!
Той пристъпи напред и протегна ръка към нея, но Конан я отблъсна встрани с удар, който можеше да я счупи. Мъжът залитна назад, улови с другата ръка изтръпналия си крайник и очите му потъмняха.
— Бунт на привиденията? — прошепна той. — Варварино, аз ти заповядвам… Върви си! Разтвори се! Изпари се! Избледней! Изчезни!
— Ще ти изчезне главата от раменете — просъска вбесеният кимериец и сабята блесна в ръката му. — По този начин ли посрещате чужденците? В името на Кром, тези завеси ще потънат в кръв!
Замечтаността в погледа на мъжа се смени с удивление.
— Тог! — възкликна той. — Да не сте истински? Откъде се появихте? Кои сте вие? Какво правите в Цутал?
— Дойдохме от пустинята — изръмжа Конан. — Лутанията ни доведоха до града по здрач, когато умирахме от глад. Открихме пир, приготвен за някого и се възползувахме. Нямам пари да го заплатя. В моята страна на гладния не се отказва храна, но вие цивилизованите очаквате заплащане… разбира се, ако сте като останалите, които съм срещал. Не сме направили нищо лошо и се готвехме да си тръгнем. Кром, не ми харесва това място, където мъртъвците възкръсват, а спящите изчезват в търбусите на сенки!