Човекът силно трепна при последните думи, а жълтеникавото му лице стана пепелявосиво.
— Какво каза? Сенки? В търбусите на сенки?
— Ами — отговори Конан предпазливо, — онова нещо, което е в състояние да вземе спящ и да остави само петно кръв.
— Видели сте го? Видели сте него? — мъжът трепереше като лист и гласът му се беше извил на висока нотка.
— Единствено един спящ на подиум човек и една сянка, която го погълна — отвърна Конан.
Ефектът от думите му върху другия бе поразителен. Със страхотен крясък мъжът се извърна и се изхвръкна от помещението. Слепешката той се удари в рамката на вратата, възстанови равновесието си и втурна през съседните стаи, продължавайки да крещи с все сила. Изумен, Конан гледаше след него, а девойката хвана гиганта за ръката, треперейки. Те вече не виждаха бягащата фигура, но продължаваха да дочуват писъците на ужас, затихващи в далечината и отекващи в куполите на главите им. Изведнъж се разнесе писък, по-висок от останалите, рязко заглъхна и отново се възцари пълна тишина.
— Кром!
Конан изтри потта от челото си с ръка, която не беше съвсем твърда.
— Това наистина е град на лудостта! Я да се махаме оттук, преди да сме се срещнали и с останалите луди!
— Всичко това е кошмар! — изхлипа Натала. — Ние сме мъртви и прокълнати! Умрели сме в пустинята и това е адът! Ние сме безтелесни духове… ох! — викът й се дължеше на оглушителния шамар, нанесен й от Конан с открита длан.
— Не си дух, щом крещиш след леко плясване — отбеляза той с мрачния хумор, който често го завладяваше в най-неподходящи моменти. — Ние сме живи, макар и не за дълго, ако продължаваме да се мотаме в това леговище ма дявола. Ела!
Едва бяха преминали през една от стаите и отново рязко спряха. Някой или нещо се приближаваше. Те се обърнаха към вратата, откъдето се разнасяха стъпките, чакайки без да знаят какво. Ноздрите на Конан се разшириха, а очите му се присвиха. Той усещаше слабия аромат на парфюм, който бе доловил по-рано. На прага на вратата се появи фигура. Конан тихо изруга, а червените устни на Натала широко се разтвориха.
Една жена стоеше там и ги гледаше с удивление. Беше висока и стройна, с формите на богиня; облеклото й се състоеше от пояс около слабините, обшит със скъпоценни камъни. Пищна и черна като нощта коса подчертаваше белотата на тялото й. В тъмните й очи, скрити зад дълги мигли, се разкриваше дълбочината на тайнствена чувственост. Дъхът на Конан спря пред красотата й, а Натала гледаше с широко разтворени очи. Кимериецът никога не беше виждал такава жена; очертанията на лицето й бяха стигийски, но тя не бе тъмнокожа като онези стигийки, които той бе виждал — крайниците й бяха бели като алабастър.
Тя заговори на стигийски с плътния си дълбок мелодичен глас:
— Кои сте вие? Какво правите в Цутал? Кое е това момиче?
— Ти коя си? — директно я контрира Конан, който бързо се изморяваше да отговаря на въпроси.
— Аз съм Талис, стигийката — отговори тя. — Вие луди ли сте, за да дойдете тук?
— Започвам да си мисля, че трябва да съм — изръмжа Конан. — В името на Кром, ако съм нормален, значи не съм за тук, защото всички наоколо не са наред. Идваме ние, залитайки откъм пустинята и попадаме на мъртвец, който се опитва да ме промуши в гръб. Влизаме в дворец — богат и луксозен, но очевидно празен. Намираме масата приготвена, но пируващите ги няма. След това виждаме сянка, която поглъща един спящ… — той внимателно я наблюдаваше и видя как цвета на лицето й се промени леко. — Е?
— Е, какво? — осведоми се тя, бързо възстановявайки контрола си.
— Просто очаквах да изхвръкнеш от стаята, пищейки като побесняла — отговори той. — Така направи мъжа, на когото споменах за сянката.
Тя леко сви тънките си бели рамене.
— Значи това са били писъците, които чух. Е, всеки със съдбата си, но глупаво е да пищиш като плъх в капан. Когато Тог ме поиска, той ще дойде за мене.
— Кой е Тог? — запита Конан с подозрение.
Тя го изгледа с дълъг, преценяващ поглед, от който лицето на Натала порозовя и тя прехапа малката си червена устна.
— Седнете на онзи диван и ще ви разкажа — каза тя. — Но първо ми кажете имената си.
— Аз съм Конан, кимериец, а това е Натала, дъщеря на Бритуния — отговори той. — Ние сме бегълци от една армия, разгромена на границите на Куш. Но не изгарям от желание да седя, докато черни сенки се прокрадват зад гърба ми.
С игрив звънлив смях, тя седна, протягайки добре оформените си крака с отработено безразличие.