— Отпуснете се — посъветва ги тя. — Ако Тог ви пожелае, той ще ви вземе, където и да сте. Онзи, за когото споменахте, който пищял и бягал… не го ли чухте как извика по-силно и после гласът му заглъхна? В трескавия си бяг той е попаднал на онзи, от който е искал да избяга. Но никой не може да избяга от съдбата си!
Конан изсумтя неопределено, но седна на края на един диван със сабя през коленете и очи, който недоверчиво оглеждаха стаята. Натала се сгуши до него, вкопчила се ревниво с крака, подпъхнати под себе си. Тя оглеждаше странната жена с недоверие и неодобрение. Чувстваше се малка, мръсна и незначителна пред тази пищна красота и не можеше да сбърка погледа в тъмните очи, които поглъщаха всяка подробност от физиката на бронзовия гигант.
— Какво е това място и кои са тези хора? — осведоми се Конан.
— Този град се нарича Цутал и той е древен. Изграден е на мястото на оазис, който основателите на Цутал открили в своите странствувания. Те дошли от изток преди токова време, че даже и потомците им вече не си спомнят за това.
— Но те явно не са много; тези дворци изглеждат празни.
— Наистина не са и все пак са повече, отколкото можеш да си помислиш. Самият град е един огромен палат и всяка сграда зад стените е тясно свързана с другите. Можеш да бродиш из тези стаи дълго и да не видиш никой. В друг случай би могъл да срещнеш стотици жители.
— Как така? — запита неспокойно Конан, на когото това твърде силно намирисваше на магия за да бъде безгрижен.
— По-голямата част от времето тези хора лежат, потънали в сън. За тях живота им по време на сън е толкова важен, а и толкова реален, колкото когато са будни. Чувал ли си за черния лотoс? Отглеждат го в града. С течение на времето са го култивирали, така че вместо смърт неговият сок започнал да носи сънища — фантастични и великолепни. Потънали в тази сънища те прекарват по-голямата част от времето си. Животът им е накъсан, лишен от план, мъгляв. Те бленуват, после се събуждат, пият, любят се, хранят се и отново заспиват. Рядко завършват онова, което са започнали; готови са да го зарежат по средата и отново да се потопят в забравата на черния лотос. Онези ястия, които сте намерили — без съмнение някой се е събудил, почувствувал е пристъп на глад, приготвил е храната, след това е забравил за нея и отново е изпаднал в плена на съня.
— Откъде намират храна? — прекъсна я Конан. — Не видях поля или лози извън града. Градините и оборите в града ли се намират?
Тя поклати глава.
— Произвеждат храната си от първичните елементи. Те са великолепни учени, тогава когато не са под въздействието на цветето на бляновете им. Техните предци са били гиганти на мисълта, построили този чудесен град в пустинята и макар цялата им раса да станала роб на своите тайнствени страсти, част от удивителното им познание се е запазило до днес. Сигурно сте се чудили какво е това осветление. Това са скъпоценни камъни, заредени с енергия. Трябва да ги потъркате с палеца си в едната посока за да светнат, а после в обратна посока за да изгаснат. И това е само един пример за тяхната наука. Но много е вече забравеното. Те малко се интересуват от живота, когато са будни и предпочитат да лежат през по-голямата част от времето в сън, подобен на смъртта.
— Значи мъртвеца край портата… — започна Конан.
— Без съмнение е спял дълбоко. Робите на лотоса са като мъртви. Животът им просто спира. Не е възможно да се доловят и най-слабите му признаци. Духът напуска тялото и броди на свобода из други, екзотични светове. Човекът край портата е един добър пример за тяхната безотговорност. Той е охранявал там, където обичаите са постановили винаги да има стража, макар никога досега да не е дошъл враг откъм пустинята. В другите части на града ще намерите други стражи и те по правило са заспали също така дълбоко, както мъжа край портата.
Конан обмисляше чутото.
— Къде са хората сега?
— Пръснати из града, легнали по дивани, върху възглавници из ниши, на застлани с кожи подиуми — всички те загърнати във воала на съновиденията.
Конан чувствуваше, че кожата между масивните му рамене настръхва. Идеята за стотици хора, лежащи изстинали и неподвижни в палати, украсени с гоблени, със стъклен поглед в незрящите очи, вперен нагоре, не беше никак успокоителна. Той си спомни за нещо друго.
— А какво е онова нещо, което се прокрадваше из стаите и отнесе заспалия мъж?
Лека тръпка премина по крайниците й.
— Това е бил Тог Древният, Богът на Цутал, който обитава затъналия купол в центъра на града. Той винаги е живял в Цутал. Дали е дошъл с основателите или вече е бил тук, когато са издигали града — това никой не знае. Но хората на Цутал го боготворят. По-голямата част от времето той спи под града, но понякога — през различни интервали, изгладнява и тогава тихо се промъква през тайни коридори и слабо осветени стаи, търсейки своята плячка. И тогава никой не е в безопасност.