Натала простена ужасена и обхвана могъщия врат на Конан сякаш за да се противопостави на опит да бъде издърпана встрани от защитника си.
— Кром! — възкликна той, възмутен. — Да не искаш да кажеш, че хората на този град си лежат спейки безгрижно, докато този демон броди сред тях?
— Той изгладнява рядко — повтори тя. — Освен това един бог има нужда от жертвоприношения. Когато бях дете в Стигия хората живееха под сянката на един жрец. Никой не знаеше кога ще го хванат и заведат пред олтара. Каква разлика има дали жрецът прави жертвоприношение на своя бог или богът идва сам?
— Обичаите на моя народ не са такива — изръмжа Конан, — нито на народа на Натала. Хайборейците не принасят човешки жертви пред своя бог Митра, а що се отнася до моя народ… Кром, бих искал да видя жреца, който ще се опита да замъкне кимериец пред олтара! Ще се пролее кръв, но не според намеренията на жреца!
— Ти си варварин — изсмя се Талис, но очите й блестяха. — Тог е много стар и е ужасяващ.
— Тези хора са или глупаци или герои — промълви Конан, — за да легнат и да си сънуват идиотските сънища, знаейки, че могат да се събудят в корема му.
Тя отново се засмя.
— Но те не познават друг начин на живот. Безброй поколения Тог ги преследва като дивеч. Именно той е един от факторите довели числото им от хиляди на стотици. Още някое друго поколение и те ще бъдат заличени и Тог или ще се отправи по света, търсейки нова плячка, или ще се върне в подземния свят, от който е дошъл преди толкова години.
Те осъзнават неизбежната си съдба, но са фаталисти, които нито могат да се й противопоставят, нито да избягат от нея. Нито един от настоящето поколение не е напускал стените за дълго. Има оазис на около един ден път на юг — виждала съм го на старите карти, начертани на пергамент от предците им, но нито един жител на Цутал вече три поколения не го е посещавал, а още по-малко е правил опит да изследва плодородните пасбища, които според картите са на още един ден път по-нататък. Това е една бързо умираща раса, потънала в забравата на лотоса, която се стимулира в будно състояние със златисто вино, от което раните заздравяват, живота се удължава и което вдъхва нови сили и на най-преситения развратник.
Но въпреки това те ценят живота и се плашат от божеството, пред което се покланят. Видели сте вече как един от тях се побърка от мисълта, че Тог броди из палатите. Виждала съм целия град да пищи и хората да си скубят косите, да напускат града обезумели, да се крият извън стените и да теглят жребий кой да бъде вързан и хвърлен обратно за да засити глада на Тог. Ако не спяха всички сега, слухът че Тог е дошъл щеше да ги подлуди до степен отново да избягат извън портите.
— О, Конан! — замоли се Натала истерично. — Нека избягаме ние!
— Всичко с времето си — прошепна Конан, приковал плам-тящия си поглед върху Талис. — А какво правиш тук ти — една стигийка?
— Дойдох още като малко момиче — отговори тя, прелъстително облегната на кадифения диван, сплела фините си пръсти зад тъмнокосата си глава. — Аз съм дъщеря на крал, а не обикновена жена и това си личи по кожата ми, която е бяла като на твоята малка блондинка. Бях отвлечена от един принц-бунтовник, който избяга на юг с армия от стрелци-кушити, търсейки земя, която да може да направи своя. Той и войните му загинаха в пустинята с изключение на един, който преди да умре ме качи на една камила и вървя покрай нея, докато сам падна и умря. Животното продължи да се лута, а аз накрая съм изгубила съзнание от глад и жажда, след което се свестих в този град. Разказаха ми, че са ме видели рано сутринта от стените, просната безжизнена до мъртвата камила. Излезли за да ме внесат, след което ме съживили с чудодейното си златно вино. И единствено гледката на жена ги бе накарала да се отдалечат на такова разстояние от стените.
Те, особено мъжете, силно се заинтересували от една жена. И тъй като не можех да говоря езика им, те се научиха да говорят моя. Бяха много бързи и умни, защото научиха езика ми дълго преди аз да науча техния. Но повече ги интересувах аз самата, а не моя език. Аз бях и продължавам да съм единственото нещо, заради което някой от техните мъже е готов да забрави макар и за кратко сънищата на лотоса.
Тя злобно се изсмя, стрелвайки многозначителен поглед към Конан.
— Разбира се, жените ревнуват от мене — продължи тя спокойно. — Макар и жълтокожи, те са симпатични по своему, но са замечтани и неуверени като мъжете, които обаче ме харесват както заради красотата, така и заради реалността ми. Аз не съм сън! Макар и да минах през съновиденията на лотоса, аз съм нормална жена, със земни емоции и желания. С такава като мене, онези жълтокожи с очи кръгли като луната не могат даже да се сравняват.