Владимир Набоков
Пнин
На Вера
Първа глава
1
Възрастният пътник, седнал до прозореца откъм северната страна в неумолимо препускащия вагон на железницата, до свободното място срещу две незаети, беше не кой да е, а професор Тимофей Пнин. Изцяло плешив, почернял и гладко избръснат, той начеваше твърде мастито: едро кафяво кубе, очила в рамки от костенурка (туширащи бебешката липса на вежди), маймунска горна устна, дебел врат и внушителен торс във възтясно сако от туид, ала някак внезапно завършваше с чифт нозе като на жерав (сега в панталон от каша) и крехки наглед, почти женски ходила.
Беше обул развлечени къси чорапи от червена вълна на люлякови ромбове; консервативните черни оксфордски обувки му бяха коствали, кажи-речи, по-скъпо от цялата останала екипировка (заедно с предизвикателно пъстрата вратовръзка). Преди четирийсетте години, през почтената европейска епоха от своя живот, винаги бе носил дълги наполеонки, чиито краища напъхваше в спретнати копринени чорапи с пусната бримка, спокойни на цвят, които се крепяха на жартиери върху пристегнатите му в платно прасци. През онези дни да се мерне ивичка от тези бели наполеонки под високо вдигналия се крачол за Пнин би изглеждало също толкова неприлично, колкото например да се яви пред дами без яка и вратовръзка, защото, дори когато увехналата мадам Ру, портиерка в долнопробното хотелче в Шестнайсети парижки район, където Пнин след бягството от ленинизирана Русия и след завършване на висшето си образование в Прага прекара петнайсет години, наминаваше понякога за наема, а той не беше със своята faux col1, благоприличният Пнин закриваше с целомъдрена ръка копчето върху гърлото си. Всичко това се преобрази в опияняващата атмосфера на Новия свят. Днес, на петдесет и две години, бе маниак на тема загар, носеше спортни ризи и панталони и като премяташе крак върху крак, старателно излагаше на показ, нарочно и дръзко, почти половин гол пищял. Такъв би го видял спътникът: но ако не броим войника, седнал в единия край, и двете жени, заети с бебе в другия, Пнин беше сам във вагона.
Сега да разкрием тайната. Професор Пнин се беше качил по погрешка на друг влак. Не знаеше това — както впрочем не го знаеше и кондукторът, който вече се промъкваше през композицията към вагона на Пнин. Откровено казано, в този миг Пнин беше много доволен от себе си. Когато го покани да изнесе лекция в петък вечер в Кремона — на около двеста версти западно от Уейндъл, академичното кацало на Пнин от 1945 година, — вицепрезидентката на женския клуб в Кремона мис Джудит Клайд осведоми нашия приятел, че най-удобният влак тръгва от Уейндъл в 1,52 следобед и пристига в Кремона в 4,17; но Пнин — който като мнозина руснаци направо обожаваше всевъзможни разписания, карти, каталози, трупаше ги, без притеснение си ги вземаше, зарадван от безплатната придобивка, и преливаше от особена гордост, ако успееше сам да се ориентира в разписанието на влаковете — подир известно проучване откри незабележима на пръв поглед бележка под линия за още по-удобен влак (тр. от Уейндъл в 2,19 следобед, приет, в Кремона в 4,32); бележката означаваше, че в петък и само в петък влак две деветнайсет спира в Кремона на път за далечния доста по-голям град, също украсен с милозвучно италианско име. За беля на Пнин разписанието му бе отпреди пет години и отчасти остаряло.
Той преподаваше руски в Уейндълския университет, възпровинциално учреждение, забележително с изкуственото езеро насред живописно планирания комплекс, с обвитите си в бръшлян галерии, свързващи различните сгради, с фреските, на които можеше да познаеш професорите от колежа, предаващи светилника на знанията от Аристотел, Шекспир и Пастьор на група селски момци и моми с чудовищни снаги, с огромния преуспяващ Германски факултет, наричан самодоволно от д-р Хаген, неговия шеф (с натъртване на всяка сричка), „университет в университета“.
През есенния семестър на тази година (1950) в списъка на изучаващите руски бяха включени: една студентка (набитата и сериозна Бети Блис) в преходната група; един студент, Иван Дуб (празен звук — изобщо не се материализира), в по-горната, и трима в процъфтяващата начална: Джозефина Малкин, чиито деди били родом от Минск; Чарлс Макбет, чиято свръхестествена памет вече бе надвила шест езика и бе готова да нагълта още десетина, и морната Ейлина Лейн: някой й казал, че щом научи руската азбука, по принцип ще е готова да чете „Ана Карамазова“ в оригинал. Като преподавател Пнин не можеше да стъпи на малкото пръстче на поразителните руски дами, пръснати из цяла академична Америка, които без всякакво специално образование някак се изхитрят все пак с помощта на интуицията, на бъбривостта и на особен майчински напън да вдъхнат на групата яснооки студенти магичното знаене на своя мъчен и прекрасен език в атмосферата на песни за Волга матушка, на червен хайвер и чай; още по-малко Пнин като преподавател би дръзнал да доближи високите зали на най-новата научна лингвистика, аскетичното братство на фонемите, този храм, където обучават вглъбените младежи не на самия език, а на методиката, по която преподават въпросната методика; този метод като водопад, шуртящ от канара на канара, престава да бъде средство за разумна навигация, но току-виж, послужил в някакво баснословно бъдеще за изработването на езотерични диалекти — базов език на баските и тям подобни, — на каквито говорят само някои сложни машини.