— Здравствуйте, как поживаете, хорошо, спасибо4 — издекламира Ентуисъл, като прекрасно имитираше руски говор, и наистина приличаше на добродушен царски полковник в цивилно облекло. — Една вечер в Париж — продължи той, като святкаше с очи, — в кабарето „Уголок“ тази декларация убеди гуляеща компания руснаци, че съм техен съотечественик, който, представете си, се прави на американец.
— След две-три години — каза Пнин, който прозяпа първия подложен му крак и се препъна в последния — и мен ще ме вземат за американец. — И всички освен професор Блоръндж се запревиваха от смях.
— Ще ви осигурим електрическа печка — с интимен шепот съобщи Джоана на Пнин, като му подаваше маслини.
— Каква марка ще е печката? — подозрително попита Пнин.
— Ще видим. Имате ли други оплаквания?
— Да, пречи ми шумът — каза Пнин. — Чувам всеки, буквално всеки шум отдолу, но според мен сега не е моментът да обсъждаме това.
3
Гостите си затръгваха. Пнин закрета нагоре с чиста чаша в ръка. Ентуисъл и домакинът излязоха на прага последни. Сред черната нощ плаваше мокър сняг.
— Колко жалко — каза професор Ентуисъл, — че не можем да ви съблазним завинаги да се преселите в Холдуин. При нас са Шварц и старият Крейте, и двамата ваши горещи поклонници. Ние имаме истинско езеро. Имаме всичко, каквото пожелаете. Дори имаме свой професор Пнин.
— Зная, зная — каза Клемънтс, — но тези предложения, които валят, идват твърде късно. Смятам скоро да се пенсионирам, а дотогава предпочитам да остана в плесенясалата си и затънтена, но привична дупка. Как ви хареса — той сниши глас — мосю Блоръндж?
— О, той прави впечатление на чудесен момък. Ала трябва да отбележа, че в някои неща ми напомня за онзи, вероятно митичен шеф на Френска филология, който смятал, че Шатобриан е прочут готвач.
— Внимавайте — каза Клемънтс. — За пръв път този виц е бил разказан за Блоръндж, при това е съвсем верен.
4
На другата сутрин Пнин героично се запъти за града, като размахваше бастунчето си по европейския начин (нагоре-надолу, нагоре-надолу) и за доста време спираше поглед върху различни предмети; философски се мъчеше да си представи какво ще е да ги види отново след изтезанието и да си припомни какви са му се сторили през призмата на неговото очакване. Два часа по-късно се влачеше обратно, като се подпираше с бастуна и не поглеждаше нищо. Парливият прилив от болка полека-лека изтласкваше ледената вдървеност от наркозата в устата — разкашкана, още полумъртва и отвратително изтерзана. След това няколко дни бе в траур по интимната част от своя организъм. Учуден си даде сметка, че е обичал зъбите си. Езикът му — дебел, гладък тюлен — навремето тъй радостно шляпаше и се плъзгаше по познатите канари, като проверяваше контурите на малко пострадалото, но все още сигурно царство, гмуркайки се от пещера в залив, катерейки се по остра издатина, свирайки се в дефиле, намирайки вкусно късче водорасло все в същия стар пролом; сега обаче не бе останал ни един жалон — само голямата тъмна рана, terra incognita на венците му, а страхът и отвращението му пречеха да я изследва. Когато му сложиха протезите, се оформи нещо като бял изкопаем череп, с принадени съвсем чужди озъбени челюсти.
По план нямаше лекции; не провеждаше и изпити, вместо него изпитваше Милер. Изминаха десет дена — и внезапно той започна да се радва на новата играчка. Това бе откровение, изгрев-слънце, яка уста, изпълнена с дейната, алабастрова, хуманна Америка. Нощем пазеше съкровището си в специална чаша със специална течност, където то, перленорозово, се усмихваше на себе си като някакъв дивен представител на дълбоководната флора. Големият труд за стара Русия, отдавнашна мечта, смесица от фолклор, поезия, социална история и petite historie5, който той обичливо износваше вече приблизително десет години, най-сетне му се стори постижим сега, щом главоболието изчезна и се появи този нов амфитеатър от полупрозрачна пластмаса, която сякаш подразбираше рампа и спектакъл. От началото на пролетния семестър курсът му нямаше как да не забележи магичната промяна, когато той, седнал, кокетно почукваше с гумичката на молива по тези равни, твърде равни резци и кучешки зъби, докато студентът превеждаше от „Руски език за начеващи“ на стария, но як професор Оливър Брейдстрийт Ман (учебник, всъщност от начало до край написан от двамина дребнички труженици, Джон и Олга Кротки, сега покойници) изречение от рода на „Момчето играе със своята бавачка и със своя чичо“. А една вечер издебна Лорънс Клемънтс, който понечи да се промъкне горе в кабинета си, и с несвързани възторжени възклицания се захвана да му демонстрира хубостта на предмета, лекотата, с която се вади и отново се слага, и заубеждава стъписания, но дружелюбен Лорънс още утре на ранина да иде и да махне всичките си зъби.