След като се извини за „небрежния си тоалет“, Пнин показа лентата на групата си студенти, а Бети Блис, аспирантката, която работеше във Факултета по сравнителна литература, където Пнин асистираше на д-р Хаген, заяви, че Тимофей Пнин е същински Буда от източния филм, който гледала в Азиатския факултет. Тази Бети Блис, пълна, майчински добра девойка на двайсет и девет години, бе заседнала като меко трънче в застаряващата плът на Пнин. Преди десет години имала любовник — красив пройдоха, който я зарязал заради някаква малка уличница, а сетне завъртяла заплетен, отчаяно сложен роман, по-скоро в духа на Чехов, отколкото на Достоевски, с инвалид, който сега бил женен за болногледачката си, долнопробна гиздосия. Клетият Пнин се колебаеше. По принцип не изключваше възможността за брак. На един семинар, след като всички си отидоха, с новото си зъбно великолепие той стигна толкова далеч, че задържа ръката й в дланта си и я Потупваше, докато двамата седяха и обсъждаха Тургеневото стихотворение в проза „Как хубави, как свежи бяха розите“. Тя едва можа да го прочете до края, гърдите й се пръскаха от въздишки, уловената ръка трепереше. „Тургенев — каза Пнин, като върна ръката й на масата — е бил принуден да се прави на глупак в шаради и в tableaux vivants7 заради възгрозната, но обожавана от него певица Полина Виардо, а г-жа Пушкина веднъж казала: «Дотягаш ми със стихотворенията си, Пушкин», пък жената на гиганта Толстой — само като си помисля! — на стари години предпочела пред него глупав музикант с червен нос!“
Пнин нямаше нищо против мис Блис. Когато се мъчеше мислено да си представи безоблачна старост, доста ясно я съзираше да му носи одеяло или да пълни автоматичната му писалка. Безспорно тя му харесваше — но сърцето му принадлежеше на друга.
Котка, както би се изразил Пнин, не се удържа в чувал. За да обясня малодушното вълнение на клетия ми приятел една вечер насред семестъра — когато получи някаква телеграма и после закръстосва из стаята най-малко четирийсет минути, — трябва да отбележа, че Пнин невинаги е бил ерген. Клемънтсови играеха на „китайска дама“ сред припламването на комфортната камина, когато Пнин слезе гръмовно, подхлъзна се и за малко да падне в краката им като молител в някой старовремски град, изпълнен с несправедливост, но възстанови равновесието си — и все пак сетне събори ръжена и дилафа.
— Дойдох — задъхан рече той, — за да ви известя, по-точно да попитам дали мога да приема гостенка в събота — разбира се, през деня. Пристига предишната ми жена, сега д-р Лиза Винд — може да сте чували за нея в психиатричните среди.
5
Очите на някои любими жени поради случайното съчетаване на блясък и форма ни въздействуват не веднага, не в мига на свенливо съзерцание, а като забавен и нарастващ взрив светлина, когато безсърдечната личност отсъствува, а вълшебната мъка напира и обективите и прожекторите са насочени срещу вас в тъмата. Каквито и да бяха очите на Лиза Пнина, понастоящем Винд, те сякаш издаваха същината си — както диамантите с най-чиста прозрачност — само ако ги извикаш във въображението си, и тогава празна, сляпа, влажна аквамаринова жега затрепкваше и се наместваше под клепачите ви подобно на слънчев и морски прах. Всъщност очите й бяха светли, прозрачно синкави, рамкирани от черни ресници, с яркорозови ръбчета, леко дръпнати към слепоочията, където от всяко се пръскаха дребни котешки бръчици. Косата й бе тъмнокестенява, вдигната на вълна над гланцовото чело и розовото свежо лице; тя използуваше блед молив за устни и освен въздебелите глезени и китки мъчно можеше да се намери някакъв недостатък в цветущата й, жизнена, елементарна, не твърде гледана хубост.
По онова време Пнин, млад, обещаващ учен, и тя, тогава повече от сега напомняща ясноока русалка, се срещнаха в Париж през май 1925 година. Тогава той носеше редичка тъмноруса брадичка (сега, ако не се бръснеше, щеше да избие само бяла четина — клетият Пнин, клетият бодлокож албинос!) и тази раздвоена монашеска растителност, увенчана от дебел лъщящ нос и невинни очи, прекрасно резюмираше външния облик на старомодна интелигентска Русия. Скромната длъжност в Аксаковия институт на улица „Вер-Вер“ заедно с още една в руската книжарница на Савел Багров на улица „Гресе“ му осигуряваха средства за съществуване. Лиза Боголепова, студентка медичка, току-що навършила двайсет години, напълно очарователна в черния си копринен джемпър и спортна пола, вече работеше в Медонския санаториум, ръководен от забележителна и внушителна възрастна дама, д-р Розета Стоун, една от най-зловредните психиатърки от онова време; на всичкото отгоре Лиза пишеше стихотворения — най-вече в препъващ се анапест; всъщност Пнин я видя на една от литературните вечери, на които младите поети емигранти, напуснали Русия през периода на бледото си, неразглезено узряване, напевно четяха носталгични елегии, посветени на страната, която за тях бе не повече от печална стилизирана играчка, намерено на тавана украшение, кристално кълбо, което разтърсваш, за да вдигнеш в него светлозарна виелица над миниатюрна елха и къщурка от картон. Пнин й написа потресаващо любовно писмо — сега запазено в частна колекция — и тя го прочете през сълзи от жал към себе си, докато се съвземаше след глупав роман с литератор, който сега… Ех-, все едно. Петима психоаналитици, нейни близки приятели, в един глас казаха: „Пнин — и веднага дете“.