Бракът почти не промени начина им на живот — само дето тя се пренесе във възмрачната квартира на Пнин. Той продължи да се занимава със славистика, тя — със своята психодраматична дейност и със своето лирично снасяне, като навсякъде полагаше яйчица — същински великденски заек, и в тези зелени и лилави стихотворения — за бебето, което иска да роди, за любовниците, които иска да има, за Петербург (покрай Ана Ахматова) — всяка интонация, всеки образ, всяко сравнение вече бяха използувани от други римуващи зайци. Един от поклонниците й, банкер и пряк покровител на изкуствата, избра сред руските парижани влиятелния литературен критик Жоржик Урански и срещу вечеря с шампанско в „Уголок“ настоя чудесният Жоржик да посвети поредния си feuilleton в един от руските вестници на висока оценка на Лизината муза, върху чиито кестеняви къдри преспокойно възложи венеца на Ана Ахматова, след което Лиза избухна в щастливи сълзи — същинска малка Мис Мичиган или Кралица на розите в Орегон. Пнин, непосветен в тази работа, носеше сгънатата изрезка на безсрамните излияния със себе си, в честния си портфейл, и забавляваше приятелите си, като им я четеше на глас, докато тя съвсем се протри. Не беше посветен и в някои по-сериозни неща, та тъкмо залепваше остатъците от статията в албум, когато през един декемврийски ден на 1938 година Лиза му се обади от Медон, за да му съобщи, че заминава за Монпелие с човека, който разбира нейното „органично его“, с някой си д-р Ерих Винд, и никога повече няма да се види с Тимофей. Някаква непозната червенокоса французойка намина да вземе нещата на Лиза и му каза: „Е, какво, плъх от мазето, няма го вече клетото момиче — за да taper dessus“8, а след около два месеца довтаса германско писмо от д-р Винд, изпълнено със съчувствия и извинения, уверяващо lieber Herr Pnin9, че той, д-р Винд, жадува да се ожени „за жената, която дойде от Вашия живот в моя“. Разбира се, Пнин би й дал развод със същата готовност, с каквато би отдал живота си заедно с отрязани мокри стъбла и с лист папрат, при това завързани също толкова изискано, както в миришещата на пръст цветарничка на Великден, когато дъждът я превръща в сиво-зелено огледало; но се разбра, че д-р Винд имал в Южна Америка жена със своеобразен ум и фалшив паспорт, която не желаела да я безпокоят, докато се оформели някои нейни планове. Междувременно Новият свят започна да примамва Пнин; от Ню Йорк големият му приятел професор Константин Шато му предлагаше всякак да му помогне за преселването. Пнин уведоми д-р Винд за плановете си и прати на Лиза най-новата книжка на емигрантско списание, където я споменаваха на страница 202-ра. Вече бе изминал половината път из тягостния ад, изобретен от европейските бюрократи (за искрено удоволствие на Съветите) за притежателите на злополучните Нансенови паспорти, издавани на руските емигранти (нещо като удостоверение за освободения от затвора срещу честна дума), когато през един кишав априлски ден на 1940 година откъм вратата му отекна рязък звън и в квартирата нахлу Лиза, като пъшкаше и носеше пред себе си като скрин седеммесечната си бременност, дръпна шапката си, изрита обувките и съобщи, че цялата история била грешка и че отсега отново била вярна и законна жена на Пнин, готова да го последва навсякъде, дори през океана, ако се наложи. Тези дни вероятно бяха най-щастливите през живота на Пнин — дни на неспирно румено могъщо мъчително блаженство и узряване на визи, и подготовка, и медицински преглед при глухоням доктор, който притискаше фалшив стетоскоп до сърцето на Пнин през дрехите му, и добра руска дама (моя роднина), която толкова помогна в американското консулство, и пътешествие до Бордо, и чаровен чист параход — всичко бе покрито със скъпоценен приказен налеп. Бе готов не само да осинови детето, когато се появи, но и страстно желаеше това и тя — с доволен, малко кравешки израз изслушваше педагогическите планове, които той градеше, а той сякаш наистина чуваше първия вик на новороденото и първата му дума в близкото бъдеще. Тя винаги бе обичала захаросани бадеми, ала сега ги нагъваше в баснословни количества (два фунта между Париж и Бордо) и аскетичният Пнин гледаше възхитен и уплашен лакомията й, като клатеше глава и вдигаше рамене, нещо от онези гладко копринени dragées бе проникнало в съзнанието му, завинаги се бе сляло със спомена за опънатата й кожа, за тена на лицето й, за безупречните й зъби.