Което впрочем не променя факта, че Пнин бе хванал погрешен влак.
Как да обясним това печално произшествие? Пнин, специално ще подчертаем, бе всичко друго, но не и типът добродушна германска пошлост от миналия век, der zerstreute Professor2. Напротив, може да беше дори твърде предвидлив, прекалено се предпазваше от дяволските клопки, доста болезнено се страхуваше да не би странната му среда (непредсказуемата Америка) да го въвлече в някоя нелепа история. Този свят беше завеян и се налагаше Пнин да въдворява ред. Животът му бе постоянна война с неодушевените предмети, които се разпадаха или го връхлитаха, не желаеха да му служат или напук се изгубваха, щом се озовяха в сферата на битието му. Бе сякаш с две леви ръце; но тъй като мигом можеше да стъкми еднозвучна свирчица от грахова шушулка, да запрати плосък камък така, че да подскочи десетина пъти върху гладкото езеро, да изобрази със свити пръсти силует на зайче върху стената (при това с намигващо око) и да покаже куп други домашни трикове, които руснаците винаги имат подръка, вярваше, че е надарен със значителни приложни и технически способности. Всевъзможните изобретения увличаха и него в някакъв ослепителен, суеверен възторг. Електрическите приспособления го възхищаваха. Плочите го изумяваха. Не можеше да се начуди на змиевидния цип. Но благоговейно включеният в мрежата часовник понякога го объркваше заран след нощна буря, парализирала местната електростанция. Рамката на очилата се пукваше на носа му и той оставаше с двете еднакви половинки, нерешително се мъчеше да ги съедини, вероятно с надеждата за някакво вълшебно органично сливане, което да му се притече на помощ. Понякога в кошмарен миг на бързане и отчаяние ципът, от който мъжът зависи най-много, запъваше в недоумяващата му ръка.
Но все още не знаеше, че е взел погрешен влак.
Особено опасна сфера за Пнин бе английският език. Без да броим такива не особено полезни случайни думи като the rest is silence (останалото е мълчание), nevermore (никога вече), weekend (краят на седмицата), who’s who (кой кой е) и няколко всекидневни думи като ям, улица, автоматична писалка, гангстер, чарлстон, марджинал ютилити, той изобщо не знаеше английски, когато потегли от Франция за Съединените щати. Упорито заседна да учи езика на Фенимър Купър, на Едгар По, на Едисън и на трийсет и първия президент. През 1941-ва, в края на първата година от заниманията си, беше достатъчно опитен, за да използува изрази като ушифул финкинг (вземам желаното за действително) и оки-доки. Вече към 1942-ра бе в състояние да прекъсва повествованието си с фразата „Ту мейк дъ лонг стори шорт“ (накратко казано). Към началото на втория мандат на Труман всъщност Пнин можеше да излезе наглава с всяка тема; от друга страна обаче, придвижването му напред сякаш бе заседнало въпреки всички усилия, затова около 1950 година английският му все още бе пълен с дефекти. През онази есен попълни руските си курсове със седмични лекции на тъй наречения симпозиум („Безкрилата Европа: оглед на съвременната континентална култура“), ръководен от д-р Хаген. Всички лекции, изнасяни от нашия приятел, редактираше един от младшите преподаватели в Германския факултет. Процедурата бе малко тромава. Професор Пнин старателно превеждаше своя руски словесен поток, пиперосан с идиоматични изрази, на грапав английски. Младият Милер поправяше това. После секретарката на д-р Хаген, мис Айзенбор, преписваше всичко на машина. Сетне Пнин зачеркваше местата, които не разбираше. Най-накрая четеше остатъка пред своята седмична аудитория. Беше напълно безпомощен без готовия текст, не можеше да използува и стария си похват да върти очи нагоре-надолу, като гребва шепичка думи, запраща ги по аудиторията и разтяга края на изречението, докато се гмурка за следващото. Неспокойният поглед на Пнин непременно би изтървал следата. Затова предпочиташе да чете лекциите, без да откъсва поглед от текста, с бавен, монотонен баритон, същинско изкачване по едно от безкрайните стълбища, използувани от хората, които се страхуват от асансьори.