Кондукторът, белокос, по бащински добродушен човек със стоманени очила, доста ниско кацнали върху обикновения му, функционален нос, с мръсна лепенка на палеца, оставаше да мине три вагона до последния, в който седеше Пнин.
Междувременно Пнин се захвана да удовлетворява особената си пнинска страст. Беше в пнинско затруднение. Сред останалите неща, необходими за пнинско нощуване в чужд град — калъпи за ботуши, ябълки, речници и тъй нататък, — в куфара му бе сгънат сравнително нов чер костюм, щеше да го облече вечерта за лекцията („Комунисти ли са руснаците?“) пред дамите в Кремона. Пак там бе лекцията за идния понеделник („Дон Кихот и Фауст“), която смяташе да разучи следващия ден, на връщане за Уейндъл, както и работата на аспирантката Бети Блис („Достоевски и Гещалт психологията“), която трябваше да прочете вместо д-р Хаген, главен ръководител на мисловната й дейност. Затруднението бе следното: ако държи кремонския ръкопис — снопче страници машинописен формат, грижливо сгънати на две — у себе си, в безопасната топлина на своето тяло, теоретично бе вероятно да забрави да го премести от сегашното сако в сетнешното, което ще облече. От друга страна, ако сега сложеше лекцията в джоба на онзи костюм, който се намираше в куфара, знаеше, че щеше да се измъчва заради възможната кражба на багажа. От трета страна (подобни душевни състояния все обрастват с допълнителни страни), във вътрешния джоб на сегашното си сако носеше скъпоценен портфейл с две десетдоларови банкноти, с вестникарска изрезка на писмото, което бе написал с моя помощ до „Ню Йорк Таймс“ през 1945 година по повод на конференцията в Ялта, и със своето удостоверение за американска натурализация; по принцип, току-виж, както вади портфейла, ако му потрябва, изръсил сгънатата лекция. През двайсетте минути, прекарани във влака, нашият приятел вече на два пъти отваря куфара, слага и вади различните книжа. Когато кондукторът стигна до неговия вагон, усърдният Пнин усилено разгадаваше произведението на Бети, което започваше така: „Разглеждайки духовния климат, в който живеем всички, не можем да не забележим…“
Кондукторът влезе; не взе да буди войника; обеща на жените да им каже кога да слязат; сетне поклати глава над билета на Пнин. Спирането в Кремона било отменено преди две години.
— Важна лекция! — извика Пнин. — Какво да правя? Това е катастрофа!
Белокосият кондуктор важно, полека се отпусна отсреща на седалката и мълчаливо взе да рови в опърпана книга, пълна с листчета с навили се крайчета. След няколко минути, а именно в 3,08, Пнин ще трябва да слезе в Уитчърч; тогава ще може да хване автобуса в четири, който към шест пристига в Кремона.
— Смятах, че печеля дванайсет минути, а сега губя цели два часа — горчиво отбеляза Пнин. След което се прокашля и без да слуша утешенията на белокосия добряк („Нищо, имате време“), свали очилата за четене, вдигна тежкия си като камък куфар и се запъти към края на вагона, за да изчака там, докато сплъстената, плъзгаща се покрай него зеленина престане, отстъпвайки на необходимата му гара.
2
Уитчърч се яви по разписание. Зад плътната геометрия на разнообразните ярки сенки се простираше горещо, вцепенено пространство на залят от слънцето бетон. Местният сезон бе непоносимо летен за октомври. Без да губи време, Пнин влезе в нещо като чакалня с ненужна печка по средата и се озърна. В голата ниша можа да различи горната половина на прегрял младеж, попълващ бланки зад широко дървено гише.
— Нуждая се от справка — каза Пнин. — Къде спира автобусът в четири за Кремона?
— Отсреща — кратко отвърна служителят, без да вдига очи.
— А къде да си оставя багажа?
— Този куфар ли? Ще го наглеждам.
И с национална непринуденост, която винаги поразяваше Пнин, младежът натика куфара в ъгъла на килерчето си.
— Квитенс? — попита Пнин, като англицира руската дума квитанция.
— Какво?
— Номер? — опита Пнин.
— Не ви трябва номер — каза младежът и отново захвана да пише.
Пнин излезе от гарата, убеди се къде е автобусната спирка и се отби в кафенето. Изяде сандвич с шунка. Поиска втори, изяде и него. Точно в четири без пет, щом плати изяденото, но не и чудесната четка за зъби, грижливо избрана от спретнатата чашка с форма на борова шишарка, поставена до касата, Пнин пое обратно към гарата за куфара.
Сега там бе друг човек. Предишния го повикали у тях, за да откара спешно жена си в родилния дом. Щял да се върне след няколко минути.