— Но трябва да си взема куфара! — възкликна Пнин. Заместникът се извини, обаче не можел да помогне.
— Ето този! — извика Пнин, като се наведе през гишето и посочи.
Не излезе сполучливо. Все още сочеше с пръст, когато осъзна, че иска чужд куфар. Показалецът му изгуби увереност. Тази минута съмнение се оказа фатална.
— Автобусът ми за Кремона! — възкликна Пнин.
— Има още един, в осем — каза онзи.
Какво да прави нашият клет приятел? Ужасно положение! Хвърли поглед към улицата. Автобусът току-що бе пристигнал. Лекцията означаваше петдесет долара повече. Ръката му се плъзна към десния хълбок. Тя беше тук, слава Богу! Вери уел! Няма да облече черния костюм — нищо повече= Ще прибере куфара на връщане. През живота си бе зарязал, изгубил, посеял безброй доста по-ценни неща. Енергично, почти безгрижно Пнин се качи в автобуса.
Едва отмина няколко градски пресечки от този нов етап на своето пътешествие, когато в главата му се мярна странно подозрение. Откак бе разделен с куфара, връхчето на левия му показалец час по час се заменяше с най-близкия край на десния лакът да пази скъпоценното съдържание във вътрешния джоб на сакото. Внезапно рязко го измъкна. Беше творбата на Бети.
Надавайки нещо, което смяташе за международен израз на тревога и молба, Пнин се юрна от седалката си. Олюлявайки се, стигна до изхода. С една ръка шофьорът мрачно издои шепа монети от своята машинка, върна му стойността на билета и спря автобуса. Клетият Пнин се оказа насред непознатия град.
Не беше толкова як, колкото можеше да се очаква от вида на могъщите му изпъкнали гърди, затова вълната безнадеждна умора, заляла внезапно неустойчивото тяло, като сякаш го отдели от действителността, никак не бе непознато усещане. Бе се озовал във влажен, зелен, възлилав парк, формално погребален наглед, с преобладаващи мрачни рододендрони, гланцови лаври, оросени сенчести дървета и окосени полянки; още щом свърна по алеята сред редици кестени и дъбове, която — както отривисто му съобщи шофьорът на автобуса — водела обратно за гарата, това ужасно чувство, тези тръпки на нереалност напълно го срутиха. Дали пък не е изял нещо калпаво? Това тесто с шунката? Или е някаква тайнствена болест, която никой от докторите му засега не бе засякъл? — се питаше моят приятел. И аз бих искал да разбера.
Не зная дали някой преди е забелязал, но една от основните особености на живота е обособеността. Без покрова на плътта, който ни обгръща, ние умираме. Човек съществува дотолкова, доколкото е отделен от околното. Черепът е шлем на астронавт. Остани в него, инак загиваш. Смъртта е разголване, смъртта е приобщаване. Чудесно е може би да се смесиш с пейзажа, но това означава край на крехкото „аз“. Чувството, изпитвано от Пнин, по нещо напомняше такова разголване, такова приобщаване. Чувствуваше се порест и уязвим. Обливаше го пот. Беше уплашен. Каменна пейка сред лаврите го спаси да не падне върху плочника. Дали спазъмът беше сърдечна криза? Съмнявам се. В тази минута съм негов лекар, така че ще повторя: съмнявам се. Пациентът ми бе от странните и нещастни хора, които наблюдават сърцето си („кух мускулен орган“ според отблъскващото определение на „Нов университетски речник на Уебстър“, останал в осиротелия куфар на Пнин) с гнуслив страх, с нервно отвращение, с болезнена омраза, сякаш то е някакво силно, хлъзгаво, недосегаемо чудовище, паразит, който, уви, трябва да бъде търпян. Нарядко, когато озадачените от колебливия му, препъващ се пулс доктори го изследваха по-грижливо, кардиографът чертаеше баснословни планински ридове и сочеше дузина фатални болести, изключващи се взаимно. Страхуваше се да докосне своята китка. Никога не понечваше да заспи на лявата страна, дори в онези потискащи нощни часове, когато безсънният страдалец мечтае за трети хълбок, изпитал двата, с които разполага.
Ето че сега в парка на Уитчърч Пнин усещаше това, което вече бе изживял на 10 август 1942 година и на 15 февруари (рождения му ден) 1937 година, и на 18 май 1929-а, и на 4 юли 1920-а — а именно, че отвратителният автомат, който бе подслонил, издаваше свое съзнание и не само бе заживял свой, отделен живот, но и му причиняваше паническо страдание. Притисна клетата си плешива глава до каменната облегалка на пейката и си заприпомня предишните случаи на такова безпокойство и отчаяние. Дали този път не е пневмония? Преди два дни премръзна до кости на едно от чудесните американски течения, с каквото домакинът черпи гостите си през ветровита вечер след втората чаша. Внезапно Пнин (дали пък не умира?) забеляза, че се плъзга обратно в своето детство. Усещането бе с драматичната острота от ретроспективни подробности, каквато, разправят, се среща при давещите се — особено в старата руска флота, феноменът на задушаването, обяснявано от един мастит специалист по психоанализа, чието име ми е изхвърчало от паметта, като подсъзнателно възобновен шок, изпитан при кръщаването, който предизвиква взрив от промеждутъчни спомени за събития между първото и последното потапяне. Всичко това се случи за миг, но няма как да го предам по-кратко освен с върволица от думи.