Пнин произлизаше от почтено, доста заможно петербургско семейство. Баща му, д-р Павел Пнин, окулист със стабилно реноме, веднъж има честта да лекува Лев Толстой от конюнктивит. Майката на Тимофей, крехка, нервна, дребна, късо подстригана, с талия на оса, бе дъщеря на прочутия някога революционер Умов и на рижка германка. Прималял, видя приближаващите очи на майка си. Беше неделя посред зима. Беше на единайсет. Готвеше си уроците за понеделник, учеше в Първа гимназия, когато го побиха странни тръпки. Майка му сложи термометъра, погледна чедото си някак вцепенена и веднага прати да повикат най-добрия приятел на мъжа й, педиатъра Белочкин. Той беше дребничък мъж с гъсти вежди, с къса брадичка и ниско подстригана права коса. Като отметна пешовете на редингота, седна в края на леглото до Тимофей. Започна надбягване между тумбестия златен часовник на доктора и пулса на Тимофей (който лесно победи). Сетне гърдите на Тимофей бяха разголени и Белочкин притисна до тях ледено голо ухо и бодлива глава. Като плоско ходило на едноножка ухото се местеше по целия гръб и гърди на Тимофей, залепваше за едно или за друго място върху кожата му и поемаше по-нататък. Щом докторът си отиде, майката на Тимофей и яката камериерка с безопасни карфици в уста опаковаха горкия малък пациент в компрес, същинска усмирителна риза. Състоеше се от пласт мокро платно, от по-дебел пласт хигроскопичен памук и от още един — тясна фланела и дяволски лепкава мушама с цвят на пикня и треска, проснала се между неприятно изненадващия студ на платното, допиращо кожата, и мъчително скърцащия памук, около който бе увит външният пласт на фланелата. Тимоша — жалка личинка в пашкул — лежеше под камара юргани; не можеше да се пребори с нарастващото зъзнене, пълзящо по ребрата от двете страни на вкочанения гръбнак. Не можеше да затвори очи, клепачите му смъдяха. Зрението му беше плътен овал от страдание с косите бодвания на светлината; обичайните форми станаха разсадници на тежки видения. Пред леглото му бе поставен четиристенен параван от полирано дърво с пирографирани рисунки, изобразяващи пътека за езда, застлана сякаш с плъст от нападали листа, езерце с водни лилии, старец, превил гръб на пейка, и катеричка, хванала червеникав предмет в предни лапички. Тимоша, методично момче, често се мъчеше да разбере какво ли е това (Лешник? Шишарка?) и сега, когато нямаше какво друго да прави, си заръча да реши тази унила гатанка; но температурата, бучаща в главата му, удавяше всяко усилие в паническа болка. Още по-тягостен беше двубоят му с тапетите. И преди бе забелязвал, че комбинацията във вертикална посока от три различни чепки лилави цветове и седем различни дъбови листа се повтаряше няколко пъти успокоително правилно; сега обаче му пречеше натрапчивият факт, че не можеше да намери системата от скачване и разделяне в хоризонталната посока на шарката; такова повторение съществуваше — можеше да улови тук и там по цялата стена от леглото до гардероба и от печката до вратата появата ту на един, ту на друг елемент от серията; речеше ли обаче да поеме надясно или наляво от произволна група три чепки и седем листа, веднага се заплиташе в безсмислена бъркотия от рододендрон и дъб. Беше очевидно, че щом злонамереният шегаджия — разрушител на разсъдъка, съдружник на треската — тъй чудовищно грижливо е скрил ключа към шарката, този ключ ще е също толкова безценен, колкото и самият живот, а намери ли се, Тимофей Пнин ще си върне обичайното здраве, обичайния свят: тази ясна — уви, твърде ясна — мисъл го караше упорито да продължава борбата.
Чувството, че закъснява за някаква среща, също толкова омразна и неизбежна като гимназията, като обядването или времето за лягане, го караше спънато да бърза и още повече затрудняваше изследването, постепенно преминаващо в бълнуване. Листакът и цветовете, без ни най-малко да нарушават сложните плетеници, наглед се бяха отделили в цялостна трептяща група от бледосинкавия фон; той от своя страна преставаше да е плоска хартия и се вдлъбваше, а сърцето на зрителя за малко да се пръсне при сродно разширяване. През отделните гирлянди можа да различи някои от най-жизнените подробности на детската стая — например лакирания параван, отблясъка по чашата, пиринчените топки на кревата, ала те представляваха още по-слабо препятствие за дъбовите листа и разкошните цветове, отколкото отражението на обикновен предмет от бита в прозорец за съзерцаване на пейзажа навън през стъклото му. Макар че жертвата и свидетелят на тези призраци лежеше увит в кревата, в унисон с двойствената природа на околното, той същевременно седеше на пейка в зелено-лилавия парк. За един стапящ се миг усети, че най-сетне е хванал ключа, който бе дирил; но долетелият отдалеч шумолящ вятър, нарастващ меко с усилващото се люшкане на рододендроните — сега вече изронени, слепи, — разбърка рационалната шарка, цялата обкръжавала Тимофей Пнин. Беше жив, това бе достатъчно. Облегалката на пейката, към която се бе притиснал, бе също толкова реална, колкото облеклото му, портфейлът или датата на Големия Московски Пожар — 1812.