Сива катеричка, удобно седнала пред него на задни лапички върху земята, гризеше прасковена костилка. Вятърът си отдъхна и ето, отново зашушна в листака.
След кризата бе малко уплашен и несигурен, но се придумваше, че ако е била истинска сърдечна криза, разбира се, е щял да се чувствува още по-разстроен и тревожен. Това заобиколно разсъждение напълно разпръсна страха му. Беше четири и двайсет. Изсекна се и закрачи към гарата.
Първият служител се бе върнал.
— Ето ви куфара — каза той весело. — Жалко, че изпуснахте кремонския автобус.
— Поне — а колко величава ирония се помъчи да вложи нашият злощастен приятел в това „поне“ — се надявам, че жена ви е добре?
— Всичко е наред. Ще трябва да изчакаме до утре.
— Ами тогава — каза Пнин — посочете къде се намира телефонът за пътници.
Служителят му посочи с молива толкова далеч отсреща и встрани, колкото можа, без да напуска кътчето си. Пнин с куфара в ръка понечи да тръгне, но го повикаха обратно. Сега моливът сочеше към улицата.
— Виждате ли, две момчета товарят фургон? Ей сега заминават за Кремона. Кажете им, че ви праща Боб Хорн. Ще ви вземат.
3
Някои хора — сред тях и аз — изобщо не понасят щастливите развръзки. Чувствуваме се излъгани. Злото си е в реда на нещата. Механизмът на фатума не бива да заяжда. Лавината, която спира по пътя си на няколко крачки от настръхналото селище, се държи не само противоестествено, а и неетично. Ако четях за този кротък възрастен човек, вместо да пиша за него, щях да предпочета след пристигането си в Кремона той да разбере, че лекцията му е насрочена не за този петък, а за другия. Обаче всъщност не само успешно пристигна, но дори свари за вечеря: за начало плодов коктейл, сетне желе от мента към безименно печено, сетне шоколадов сироп към сметанов сладолед. Малко след като се натъпка със сладки неща, облече черния си костюм и пожонглира с трите ръкописа, които натика по джобовете на сакото, за да разполага винаги с необходимия (по такъв начин математически безусловно предвари нещастния случай), и вече седеше на стола до катедрата, докато — на катедрата — Джудит Клайд, блондинка на неопределена възраст с аквамаринена рокля от изкуствена коприна, с големи плоски бузи, боядисани в прекрасен карамелово-розов цвят, и с чифт блеснали очи, тънещи в синьо безумие зад пенснето без рамка, представяше лектора.
— Днес — каза тя — пред нас ще говори… между другото, този е третият петък; миналия път, както си спомняте, всички изпитахме голямо удоволствие, докато слушахме лекцията на професор Мур за агрикултурата в Китай. Днес сред нас, казвам това с гордост, е роденият в Русия гражданин на нашата страна, професор — боя се, че ще се запъна, — професор Пан-нин. Надявам се, правилно го произнесох. Разбира се, едва ли има нужда да го представям, всички сме щастливи да го видим. Предстои ни дълга вечер, дълга и многообещаваща вечер, затова съм сигурна: на всички ви се иска да ни стигне времето и за въпроси. Между другото ми казаха, че баща му бил домашен доктор на Достоевски и че самият той е обиколил доста от двете страни на Желязната завеса. Затова няма да ви отнемам повече скъпоценно време, само ще добавя няколко думи за нашата лекция идния петък в рамките на тази програма. Сигурна съм, ще сте във възторг, щом чуете, че ни предстои дивен сюрприз. Следващият ни лектор е мис Линда Лейсфилд, авторка на бележити стихотворения и проза. Всички ние знаем, че пише стихотворения, проза и разкази. Мис Лейсфилд е родена в Ню Йорк. Дедите й по двете линии се сражавали от двете страни на Революционната война. Още като студентка написва първото си стихотворение. Многобройни нейни стихотворения — най-малкото три — са публикувани в сборника „Отклици: сто стихотворения на американски жени за любовта“. През 1922 година получава награда от…