Но Пнин не чуваше. Лекият трепет, предизвикан от наскорошната му криза, го бе завладял с омагьосано внимание. Така продължи само няколко сърдечни удара с излишна систула тук и там — последни, безвредни отзвуци — и се разтвори в прозаичната действителност, когато уважаемата председателка го покани на катедрата; но докато продължаваше — колко ясно бе видението! По средата на първия ред виждаше една от прибалтийските си лели, цялата в перли, дантели и с руса перука, каквато си слагаше за спектаклите на прочутия провинциален актьор Ходотов, комуто кимаше отдалеч, докато не се побърка. До нея, стеснително усмихната, навела гладка тъмнокоса глава, блеснала с нежен кафяв поглед към Пнин изпод кадифени вежди, седеше и си вееше с програмката покойната му любима. Убити, забравени, неотмъстени, неподкупни, безсмъртни — многобройни негови стари приятели бяха пръснати из тази мъглява зала сред новите за него хора като мис Клайд, скромно заела мястото си на първия ред. Ваня Бедняшкин, разстрелян от червените през 1919 година в Одеса, задето баща му бил либерал, радостно правеше знаци на някогашния си съученик от дъното на залата. А на закътано място д-р Павел Пнин и развълнуваната му жена — двамата малко смътни, но, общо взето, чудесно възстановени от неясния си разпад — гледаха сина си с все същата всепоглъщаща страст и гордост, с каквато го гледаха през онази вечер на 1912 година, когато на училищния празник по случай годишнината от поражението на Наполеон издекламира (очилато момче, съвсем само на сцената) стихотворение на Пушкин.
Краткото видение изчезна. Старата мис Херинг, пенсионирана професорка по история, авторка на книгата „Русия се пробужда“ (1922), се навеждаше през един или през двама междинни членове на събранието, за да направи комплимент на мис Клайд за речта й; в същото това време зад гърба на същата дама друга грейнала старица промушваше в полезрението й чифт увехнали, беззвучно ръкопляскащи ръце.
Втора глава
1
Прочутите камбани на Уейндълския колеж редяха своята утринна мелодия.
Лорънс Дж. Клемънтс, уейндълски професор, чийто единствен популярен курс бе „Философия на жеста“, и жена му Джоана (Пенделтън, випуск 1930 година) се бяха разделили наскоро с дъщеря си, най-добрата студентка на своя баща: Изабела изостави следването и се омъжи за завършил Уейндъл инженер, заминал на работа в далечен западен щат.
Звънът на камбаните отекваше като същинска музика сред сребристото слънце. Рамкираният в широкия прозорец Уейндъл — бели къщи, черен орнамент от клони — бе като детска рисунка, вместена в примитивна перспектива, лишена от пространствена дълбочина, посред сиви като училищна дъска хълмове; всичко бе красиво нагиздено със скреж; лъскавите части на паркираните коли блестяха; старият шотландски териер, принадлежащ на мис Дингуъл, същинско цилиндрично прасенце, пое на обичайната си разходка по Уорън Стрийт, надолу по Спелмън Авеню и обратно; обаче никакви добросъседски отношения, нито грижливо отгледаният ландшафт, нито трелите на камбаните не можеха да разхубавят годишното време; след две седмици, щом преглътнеше паузата, академичната година влизаше в зимната си фаза — в пролетния семестър, и Клемънтсови изпитваха чувство на униние, на тревога и самота в милата си, стара, от край до край продухвана къща, която сега сякаш висеше отгоре им като надиплена кожа и провиснала дреха върху някой глупак, внезапно изгубил третина от теглото си. В края на краищата Изабела бе толкова млада и толкова разсеяна, всъщност не знаеха нищо за новия й род, ако не смятаме сватбения комплект от марципанови физиономии в наетата зала с въздушна младоженка, толкова безпомощна без очилата си.
В енергичните ръце на д-р Робърт Треблър, активен сътрудник на Музикалния факултет, камбаните звучаха все още с пълна сила в райското висине, а Лорънс, светлокос, възплешив, болезнено пълен мъж, пред оскъдната си закуска от портокали и лимони хулеше шефа на Френския факултет, един от поканените от Джоана гости за вечерта по случай пристигането на професор Ентуисъл от Холдуинския университет. „Всъщност защо — се пенеше той — ти е щукнало да каниш този толкова скучен Блоръндж, тази мумия, този варосан стълб на просвещението?“
— Обичам Ана Блоръндж — заяви Джоана, подкрепяйки с кимане своята симпатия.
„Вулгарна стара ехидна!“ — възкликна Лорънс. „Трогателна стара ехидна“ — избъбри Джоана. Едва тогава д-р Треблър престана с камбаните и вместо него зазвъня телефонът в антрето.