Пепа прави нова, учудено насмешлива гримаса. Между леко боядисаните устни езичето й — остро, яркочервено и бързо, като потайно животинче — се плъзва веднага от единия ъгъл на устата до другия и се скрива.
Новодошлият връща прислужника, без да поръчва, и казва безцеремонно:
— Слушай, началство, какво ще дремем тука! Я да вземем момичетата, че да идем до Искъра на прясна риба! Хайде, госпожици! Колата е ей там!
— Браво, младеж! Чудесна идея, нали? — обръща се другият, засмян към жените. — Една минутка само да се обадя по телефона в къщи. Нали знаете, семейни задължения и тям подобни…
Пепа смига тайно на другарката си, която извръща към младия мъж големите си, усмихнато-разочаровани очи и свива рамене:
— Как наистина да ви откажем?! Но — с едно условие: че няма да закъсняваме, прието — нали?
Ала мъжът е станал вече, върви между масичките и не я чува. След две-три минути колата с четворицата изпухтява и изчезва по булеварда.
Към единадесет часа на другата сутрин, в една от ложичките вътре в същата сладкарница русата седи сама, с чашка кафе на масичката. Тя пуши, гледа полираните си нокти и от време на време разхожда очи из заведението.
Отвън отново минава бежовата кола и спира на ъгъла. След малко притежателят й влиза в салона, търси с поглед и се упътва към жената.
— Пепа няма ли я? — пита той и сяда.
— Пепа ви чака̀ допреди четвърт час и моли да я извините. Отиде на репетиция…
— Хм!… Репетиция!… Вятър!…
— Ах, какъв сте! Честна дума, проверете, ако искате. Пепа е дете още… Тя обича изкуството си повече от всичко. Нека поживее с илюзии…
— Вятър — репетиция!… — повтаря мъжът. — Уж тука щяхме да се срещнем… — И добавя, като че на себе си: — Хм! Малко, ама темпераментно!
— Ах, колко теглим ние, жените, от тоз темперамент!… В театъра режисьорът все това ми повтаряше: „По-умерено, сдържайте се, вие просто изгаряте с тоз темперамент!…“
Неговото коляно се е допряло до нейното, но тя е твърде увлечена в спомените си и не го отмества.
Мъжът я поглежда с мътна усмивка в очите:
— Хм!…
И изведнъж минава на ти:
— Ти сега в кой театър си?
Тя бавно клати глава с полуспуснати клепачи и отвръща горчиво усмихната:
— Никакъв театър… То принадлежи на миналото. Свършено… Ако поискате да не ми разваляте настроението, не ми спомняйте!… Да!… Две години се борих със себе си…
И така нататък, и така нататък… Почва, както вчера.
1940