Франк остави мопеда в тревата и се запъти към летния хол по покритата с разноцветни туфови плочки пътека. Преди да стигне до прага, се отпусна в едно надуваемо кресло. Имаше чувството, че самият той е напомпен със студен въздух. Усещаше странната безтегловност на тялото, мислите и духа си… В короните на дърветата чуруликаха птици. Той седеше, нахлупил шапката на очите си. Не искаше нито да вижда, нито да чува…
Нещо в летния хол изскърца. Задрънчаха съдове.
Чу гласа на Силвия:
— Не е ли твърде студена водата?
Той вдигна шапката си, огледа се и отвърна:
— Не, мам. Водата е превъзходна.3
8. А през това време…
— Шестнайсти етаж — каза Алвен, дишайки в тила на Николски.
Вуд кимна подканящо към изхода.
„Значи, пак в раутхола“ — помисли си Николски, излизайки от асансьора.
— Дали Гелбрайт е вече там? — полюбопитства той.
— Шефът е там още от вчера вечерта — отговори Алвен. — Вуд няма да ми позволи да излъжа.
Вуд усмири приятеля си с поглед. Очите и на двамата бяха зачервени от безсънието, но лицата им бяха гладко обръснати. У Николски възникна усещането, че от всички участници в следствието само представителят на Източния филиал е успял да подремне днес.
Вуд и Алвен отведоха представителя до коридор без изход, застлан с черен килим.
— Шефът ви очаква в бабълхола — каза Алвен.
— По-нататък ще продължите сам — добави Вуд, меланхолично наблюдавайки как черният килим, стигайки до края на коридора, се превръща в пандус4.
— И, моля ви, не казвайте на шефа, че сте ни видял в Управлението — помоли Алвен.
— Шефът ще побеснее, ако разбере, че с Алвен още сме на работа, а не на плажа — поясни Вуд.
— Точно така — прие играта Николски. — Гелбрайт не може да понася сътрудници, които имат по-малко тен от него. Вие наистина изглеждате доста бледи, момчета.
Момчетата се спогледаха, Алвен многозначително вдигна вежда. Николски усещаше всичко това зад гърба си.
Светосигналните указатели го водеха в непрогледната тъмнина първо надолу и надясно, после наляво и нагоре. Над главата му неуверено замъждука слабо лилаво-сиво сияние. Предполагайки, че интериорът на местния бабълхол няма да се отличава много от сферично-екранните зали на Източния филиал, той насочи погледа си в сумрака и видя две ниски кресла. В едно от креслата седеше някой.
— Очаквам ви, колега — произнесе гласът на Гелбрайт. — Здравейте. Седнете.
— Добро утро, Гелбрайт. Имате ли новини?…
— И да, и не. Операция „Глобус“ е стартирана, Полинг е в Копсфорт, но е рано да се очакват новини оттам. Прекарах нощта в обработка на фактите, които комисията на Юхансен пренебрегна, и, много ясно, преглеждах събраните от нея копия на видеоматериалите — за кацането на групата на Елдер на Оберон. Та после да не търся детайли. Дойде ми на ум странната мисъл да сравня копието на главния видеозапис с оригинала. Обадих се в седмото хранилище на Колектора за разузнавателни материали на Луната… И знаете ли какво ми отговориха?…
— Че пряката видеотранслация ще отнеме твърде много време?
— Твърде малко, Николски.
— Не разбрах…
— И аз отначало… също не разбрах.
— А сега?…
— Сега седя на тъмно и измислям хипотези. Накратко… Поръчах пряка видеотранслация на оригинала и ви чаках, за да можем заедно да анализираме онова, което ще ни покаже Луната.
— Гледал съм главния видеозапис на десанта на Оберон. Наистина, доста набързо, така че не е зле да го освежа в паметта си.
— Видели сте копие. Сега ще ни покажат оригинала. Предполагам, че зрението ви е успяло да се адаптира към полумрака. Луна, готови сме! Колектор, седмо, започвайте. Дайте им малко зор, Купър!
Отгоре надолу заплуваха, проблясвайки, синьо-сиви сияйни вълни — сякаш някой изливаше прозрачна течност върху прозрачна повърхност. Николски видя в зенита червено петънце и машинално преброи излетелите оттам едни след други червени пръстени — индексите на хранилището. Пръстените бяха седем. Отдалеч, сякаш от центъра на Вселената, проблесна синя светкавица и след това всичко придоби очертания: и просветлялото лице на Гелбрайт, и двете пилотски седалки отпред, и полулежащите в тях фигури в скафандри. През напълно прозрачния купол на кабината се виждаше как сред звездните купове се издига и преобръща огромна, удивително плоска, осветена от слънцето равнина с дълбока дупка в средата. Трудно беше да се проследят бягащите по пулта светлинни сигнали на полетната информация, а шумът на моторите предизвикваше неприятен натиск в ушите. Плоска и кръгла, като палачинка, равнината се изправи, зае подобаващото й място отдолу, свистенето спря и някой каза:
3
В книжното издание глава 8 липсва изцяло, а глави 7 и 9 са обединени със заглавие „Отчуждението“. Бел.Mandor.
4
От фр. (pente douce — наклонен скат) — наклонена площадка, съединяваща две хоризонтални повърхности с различна височина. Бел.Mandor.