— Чакай, чакай! — Вебер се намръщи в недоумение. — Синина… Как да разбирам това?
— Синината ли? Посинял кръвоизлив на човешкото тяло от удар. Искаш ли да си сваля панталоните и да ти покажа прясна днешна синина, голяма колкото чаена чинийка?
— Ами този… как го каза? Дявол да го вземе! Сининът?
— Сининът е друго нещо — Франк загледа втренчено в очите събеседника си. — Сининът е пресен кръвоизлив на тялото на нашата цивилизация. И между впрочем не е единственият.
— Добре, разбрах разликата. Само че това нищо не ми…
— Чувал ли си за огнищата на „синята лудост“ в рудниците на Венера?
— Същото ли е?
— Да.
— И всичките шейсет души ли са там?
— Да. Ако още можем да ги наричаме хора.
— А аз предполагах…
— Не. Всички вече са на Земята. На Корк-Айлънд. В петата зона на СК, с морски отряд за военизирана охрана. На два часа път със самолет от нас. Зона на „пълното отчуждение“… Ние сме хуманисти.
— А какви гаранции ние…
— Гаранции ли? Виждам, че понамаля ентусиазмът ти да бъдеш хуманист. Гаранции! Лекарите твърдят, че не е опасно. Иначе… С една дума, не е вирусно заболяване от рода на марсианския „гумен паралич“. Свързано е по някакъв начин с вегетативната нервна система, с хормоните. Някои считат, че причината е неизвестен отровен газ, който се отделя от пирокластичните руди в рудниците, други — прахът на някакъв рядък минерал…
— „Венерините сълзи“ ли? Прозрачен, с металически блясък? Минералът, който иззехме спешно от бижутериите миналата година ли?
— Не зная. Венерини ли каза? Май че са нашите сълзи.
Замълчаха. Вебер попита:
— Ами тези синини… съвсем ли са безнадеждни?
Франк не му отговори веднага.
— Засега ги изследват… Според мен са безнадеждни. Да беше ги видял само отблизо.
— И ти… с тях…
— Не съм! — досети се Франк. — Само през бетонна стена. През стъкло и бетон! Аз изповядвам хуманизъм, но… Пък и никой нямаше да ми позволи. Покривът на лечебния корпус и кабинетът на главния лекар — само това е разрешено.
— И все пак как можа?
— Да ги видя ли? Главният лекар, с когото разговарях, освети специално за мен външната стена на кабинета си. Погледнах и изтръпнах. Покрай нас минаха, накуцвайки, неколцина. Голи, сини… Лекуват ги със слънце и въздух. С какво само не ги лекуват! Главите им са без коса, набръчкани с цицини и бучки. Очите им са силно изпъкнали, устата — чак до ушите, сякаш се усмихват със сините си зъби. Движенията им приличат на кокошите — конвулсивно-резки, съставени от отделни фази. Виждал ли си кокошки? Много приличат на тях. Извръщането на главата им например има три-четири фази… Ходят все поотделно, сами, изгърбени. Кретат без умора, с някаква странна упоритост. И при това ръцете им са малко настрани, с дланите напред, сякаш през цялото време се мъчат да хванат някого със завързани очи!… Изобщо — страшно е да ги гледаш. Разбираш ли… наоколо им има цветя, изящни вили. Небето е синьо, морето е синьо и те… сини като удавници. Под ритъма на барабаните. Освен това, знаеш ли, на площада има люлки и на тях синини… Акуратно подредени. Люлеят се…
Лицето на Вебер някак странно се вкамени и Франк започна да му обяснява:
— Разбира се, това не са обикновени люлки. Другояче ги наричат там — въздушни компенсатори май. Когато настъпва кризата, сининът започва да дращи земята с ръце и тогава го издигат, нещастния, с тези меки каиши. Порита с крака и се успокоява. След половин час го пускат да се разхожда. За тамошната медицина впрочем това е нещо съвсем в реда на нещата. Виж, през светлите нощи, особено при пълнолуние, на лекарите им е много трудно. Тогава синините са опасни. И гледат всичките да ги… на тези… въздушни компенсатори. А понякога и с главата надолу… Интересно ли ти е?