„Извинявай, Тимур, взех те отначало за друг…“ — помисли неуверено той, просто така, за всеки случай. И трепна, облян от нова вълна ответен резонанс.
„Нортън, ти ли си?… Какъв сюрприз? Не съм очаквал… Но както казват начинаещите поети, радвам се на срещата ни с теб в ефира.“
„Аз също. Ти си нагоре с краката, разбира се. Някаква безсмислица…“
„Защо да е безсмислица? Нали с теб сме антиподи? Лоре например винаги ми е встрани… легнал на една страна…“
„Аз не говоря за това. Всичко изобщо е безсмислица… Болезнени гърчове на мозъчните гънки.“
„Браво! Много умно ми обясни всичко… Сигурно за пръв път ти се случва? Не можеш да повярваш на срещата ни в ефира ли?“
„Не зная, Тим, но това не ми е за пръв път. Два пъти беше Йонге. Жълтевината… няколко пъти. Теди — два пъти.“
„Добре ли ги видя? Ясно ли?“
„Може ли да се нарече всичко това с думата «виждам»?… Ако е така, не. Както теб…“
„Чудак! Откъде да знам как ме виждаш!… Теб например аз те виждам лошо. Познах те по-скоро интуитивно, отколкото визуално… А как беше с Едуард?“
„Горе-долу… Струва ми се, че Теди беше страшно ядосан. Ругаеше. Поне аз така почувствувах.“
„Ругаеше ли? Йонге? Невероятно… А ти?“
„Аз мълчах. Тоест… е… сам разбираш.“
„Диалогът значи не стана… Знаеш ли, мили мой… ти и Йонге сте двама чудаци! Та това е превъзходна далечна връзка.“
„На мен и на Йонге не ни е нужна никаква връзка.“
„Така ли? Извинявай тогава… Бях забравил, че вие много не се погаждахте. Още тогава навремето не можех да разбера защо. Наистина чуваше се, че с внезапната си женитба си оставил Йонге с пръст в устата…“
„Ние бяхме в добри отношения, Тим. Само че никаква взаимна връзка не ни е нужна. В сферата на моето въображение той просто няма какво да прави. Също както и аз… в неговата…“
„Добре, Дейв, всичко ми е ясно. Ти и мен сигурно ме считаш за продукт на собственото си въображение…“
„Не бих искал, Тим, това действително да е истинска «далечна връзка»…“
„Между другото Лоре също не вярваше и наскоро идва при мен в Памир да изяснява лично отношенията ни.“
„Повярва ли?“
„Мисля, че да. Да беше го видял само как ме погледна, когато аз сякаш между другото изтърсих някои фрагменти от нашите «разговори в ефира!»… Впрочем има и други начини за проверка. Да кажем, по пощата. О, измислих! Ще ти изпратя картичка-квитанция, която ще удостовери факта на свръхдалечната ни церебролюбителска връзка. И знаеш ли какво ще нарисувам на нея? На едната страна ще бъде ръкостискането на континентите, на другата — системата на Уран. Но в образа на Оберончето ще видиш един плешив череп с дупка в плешивината и с две кръстосани кости…“
„Затваряй си устата!“
„На мен или на своето въображение казваш това?“
„Млъкни, чуваш ли?“
„Между другото, Дейв, как ще е по-точно в нашия случай: говоря или чувствувам?“
„По-точно ще е: мисля, разсъждавам.“
„Умна глава си! Хайде, мислителю, да се посъветваме един друг как ще живеем по-нататък…“
„Не можа ли да измислиш нещо по-весело?“
„Ах ти, опашко! По-весело!… Няма ли да те развесели новината, че Управлението за космическа безопасност се интересува много от старите обероновци?“
„Така ли? И аз мислех за същото… Цяла сутрин все за туй мисля.“
„Ясно…“
„Кое е ясно?“
„Ами първо това, че нашите мозъчни гънки са настроени твърде добре в унисон. Затова се получава и връзката… Но въпросът е в друго. Същността на въпроса, виждаш ли, е в това, че ние на Земята сме само четирима, но всеки от нас предпочита да мисли, скрил главата си в пясъка…“
„Чакай! Чакай!… Струва ми се, ти си абсолютно убеден, че и четиримата… еднакво…“
„Не, Дейв, ти не си просто мислител, ти си забележителен майстор в тази работа!… Впрочем, изглежда, всеки от нас си е въобразявал, че именно той е най-феноменалният урод на планетата. И всеки поотделно е страдал от това. Мислители…“
„Предлагаш да страдаме колективно ли?“
„Предлагам да решим нещо. Нали така не може да продължава повече. Поне по простата причина, че нашето уродство вече не е тайна за космическата безопасност.“
„Какво всъщност знаят те?“
„На тях най-малкото им е известно това, което доскоро не ми беше известно на мен самия.“
„Можеш ли да се изразиш по-ясно?“
„Виждаш ли, всеки от нас знае всичко за себе си и нищо за останалите. Функционерите от космическата безопасност знаят, макар и не всичко, но по малко за всеки от нас. За теб наистина още не става дума. Но може ли да се разчита на това, че там работят глупаци?“