„Не, не може…“
„И аз така мисля. Ако не днес, утре и теб ще те пипнат. Не, няма да можеш да си се излежаваш спокойно в твоята кравешка крепост. Вместо да обмислим заедно положението си, ние разиграваме един пред друг комедии. При мен, нали ти казах, идва Лоре… За какво, мислиш, говорихме? За времето. За еволюцията на климата в Средна Азия и Средиземноморието. И ако не броим отговора ми на неговия въпрос защо още не съм се оженил, той не получи никаква нова информация за мен. Разбирах какво го води в Памир, но той самият не ми каза нито дума за това. Затова пък научих много подробно как се е изменял климатът на Адриатика в периода между палеогена и антропогена… А че този адриатически климат е способен да демонстрира на хората великолепни образци «черни следи», научавам в Управлението за космическа безопасност. Впрочем, Дейв, как е при теб с «черните следи»?“
„Може би ти първо ще ми обясниш какво е това нещо?“
„А, точно това имах предвид, когато споменах, че много обичаме да си разиграваме комедии един на друг. Но ти не се смущавай, продължавай. Положението ти те задължава.“
„Знаеш ли, скъпи мой, каква е разликата между нас? Между двойките «аз и Лоре» и «ти и Йонге»?“
„Ти за пръв път заговори с мен с поучителен тон…“
„Разликата е там, че Йонге и ти още не сте женени, а аз и Лоре, като че ли напук, все още сме семейни.“
„Доколкото разбирам, искаш да кажеш, че на вас ви е по-трудно да търсите изход?…“
„Много добре разбираш. За неженен ти си просто невероятно съобразителен и проницателен… Е, желая ти успех в търсенето на изход.“
„Благодаря, но от момента, когато се оказахме притиснати пред входа в СК, аз загубих вяра в успеха. Ние стоим пред самата врата и я гледаме с такива очи, сякаш нямаме нищо общо с нея. «Случайно да знаете за кого е подготвена тази нова зона на специална карантина?» Слушай, Дейвид, ти или се преструваш, или наистина не разбираш, че новата зона е приготвена за теб?“
„Казват, че оратор можеш да станеш, но поет трябва да се родиш. Ти си щастлив човек, Тим. Хем си се родил поет, хем и оратор си станал…“
„Скоро ще стана шизофреник. И немалка заслуга за това ще имате ти и Лоре. Ех, ако знаех всичко това предварително!… Дълго още бих флиртувал с мадам Неземя.“
„Както прави това вашият упорит и всеотдаен Золтан Симич ли?“
„Золтан ли?… Золтан вече нищо не прави…“
„Шегуваш ли се?…“
„Вчера ми съобщи един приятел… от УОКС. И ситуацията, общо взето, като че ли не била сложна… Една триместна кутийка кацнала принудително в Горещите скали… отишли да я спасят и се натъкнали на пръстеновиден гроб. В ония места това е нещо обикновено.“
„Ясно… Колко са били?“
„Двама. Золтан и колегата му.“
„М-да… Успели ли са да намерят тялото на Золтан?“
„Там не ги намират, Дейв. Когато пропада цял сърповиден участък, широк около петстотин метра, там нищо не… Освен лава, естествено, пара и свръхгорещи газове. Киселинни, серни, живачни, рутениеви… всякакви. Гърмят взривове. Видимост — нула… С една дума — истински ад. И с никакви локатори…“
„Знам, Тим. Дори знам, че и ти си опитал от тази каша. Но нали някак си се измъкнал от нея?…“
„На мен ми провървя — бях заедно с Йонге. И двамата се измъкнахме благополучно… Страшно нелепо произшествие! Току-що бяхме извели афродитолозите от опасната зона и нещо се спука в системата за въздушно осигуряване на един от тях. Изглежда, атмосферата бе проникнала в скафандъра му и момчето бе получило такова натравяне, че започна да прави разни чудеса. Грабна без никаква причина каменорезачката и проби багажния отсек на дисколета… Наложи ни се доста да тичаме след него и той ни завлече в «пръстена». А там вече всичко се движеше… Едва го хванахме! Добре, че Едуард се сети да го цапне по главата. И то така, че нещастникът дойде на себе си едва в базата. След това медиците казаха, че именно загубата на съзнанието го е спасила. А как успяхме да се измъкнем оттам изобщо живи — това никой медик не може да каже. Золтан не успял… Още не мога да се отърва от отвратителното чувство. В смисъл, че не трябваше да бързам с оставката си. В края на краищата, ако работех заедно със Золтан, всичко щеше да бъде по-другояче…“
„Така ти се струва. Удряш с копито земята, а забравяш, че вече не си кон. Мъчно ти е… Нали всъщност самият Космос задраска служебната ти виза за космическото пространство? Какво се мяташ там, на Памир, както някога се мяташе между «Мъркюри рейнджърс» и «Утринна звезда»? Дали не е затуй, че като получи нокаут от космическото пространство, още не си намерил в себе си мъжество да си признаеш това?“