— Не мисля…
— В тази ситуация мен най-малко ме интересува какво мислиш ти — отбеляза разсеяно Нортън. — По-добре се придържай в официалните рамки на своята мисия. Между другото в какво конкретно се състои тя?
— Трябва да ти предложа да влезеш незабавно в контакт с нас, и то на доброволни начала.
— Това ли е всичко?
— Администрацията счита, че засега е достатъчно.
— Засега… Мислиш ли, че подобна мисия има някакъв шанс за успех?
— Ти вече ми даде да разбера колко малко те интересува това, което мисля. Моята задача е да те информирам за нашето откритие и да ти направя съответното предложение. Аз изминах своята част от пътя.
— Да предположим, че съм се съгласил на доброволен контакт. Какво ще следва след него?
— Очевидно тук е възможен само оптималният вариант: с теб ще се заеме науката.
— Но аз не съм някакъв механизъм, който може чисто и просто да разглобиш на малки части, да се изследва молекула по молекула и после да се сглоби отново.
— Едва ли това ще изглежда така драматично. Съществуват методи за друго… — Франк не се доизказа докрай. Помисли си: „Тук логиката е на негова страна…“
— Виждам, че си в затруднение — каза Нортън. — Дали не е поради това, че администрацията на вашето Управление е изучила внимателно актовете на медицинската експертиза и не е намерила в тях нищо особено? М-да… В крайна сметка, нито ти, нито твоята администрация имате право да предричате благополучните изходи от моето положение, още повече да ми давате успокоителни аванси.
— Дейвид, ти така отвеждаш разговора ни в задънена улица, но именно на теб ти предстои да се измъкнеш от нея.
— Разбира се, та нали точно над мен е надвиснала заплахата да бъда раздробен на молекули… Имам намерение да ви направя контрапредложение… — Нортън погледна някъде встрани от събеседника си. — Предлагам ви джентълменски договор. Вие няма да ми досаждате, докато съм жив, а аз ще ви завещая тленните си останки. Тогава се ровете в тях както искате и с каквото искате… Завещавам ви ги заедно с дневника си за наблюдения, в който се задължавам да отразя всички особености на своето… хм… странно битие.
Замълчаха. Нортън попита спокойно:
— Много ли си разочарован?
— Въпросът не се свежда до мен — отговори Франк. — Помислих си за разочарованието, което ще изпиташ ти.
— Когато предложението ми бъде отхвърлено ли? Не се безпокой за мен.
— Ами аз не се безпокоя за теб.
— За Силвия ли?
— Освен Силвия има и планета Земя…
— За планетата аз не съм опасен.
— Готов съм да ти повярвам. Но ти, кой знае защо, не искаш да докажеш това.
— Правото да доказвате каквото и да било го предоставям на вас. В края на краищата туй ви е служебно задължение.
— Трябва да допълня: и човешки дълг. Именно в този смисъл исках да говоря с теб. Като личност с личност.
— Такава дискусия ще ни отведе в задънена улица. Ситуацията, в която се оказахме ние с теб и разпоредителните органи на твоето Управление, излиза извън рамките на днешния морал. Това ни огорчава, но не бива да ни учудва. Човешкият разум засега още не може да предвиди подобни ситуации.
— Вярно — съгласи се Франк, — обаче човешкият разум не може да бездействува в каквато и да било ситуация.
Нортън го погледна мрачно и процеди през зъби:
— Във всеки случай не мога да разчитам на вашето бездействие…
— Ето защо контрапредложението ти няма практическа стойност. И ако всеки от вашата четворка избере същата позиция… Какво ще стане тогава, Дейвид?
— Не мога да отговарям за всеки от четворката. Направих контрапредложението от свое име.
— Опитваш се да се противопоставиш на цялото човечество ли? Надяваш се да издържиш в тази борба?
— Аз предлагам мир, а ти говориш за борба… Между другото, самото човечество не е готово за тази, с ваше разрешение, борба.
— Така ли?… А на какво се базира твоят, позволи ми да кажа, оптимизъм?
— За борбата е нужен повод. Обществото не може да се бори с мен без какъвто и да било повод. Аз съм пълноправен член на обществото, уважавам законите му и считам основателно, че тези закони трябва да защищават мен, пълноправния член. Изразявам ли се достатъчно ясно?
„Пълноправният… — помисли си Франк. — Ето кое е най-важното!“
— Юридическото ти пълноправие не се поставя от никого под съмнение — отговори му Франк. — Но биологическото ти…
— За юридическо право зная, но за биологическо чувам за пръв път — прекъсна го Нортън. — Родил съм се на Земята и от земни баща и майка. Така че ми се махайте от главата с вашите съмнения…
— Ами ако изведнъж се изясни, че природната ти същност не е адекватна на биологическата същност на човека? Да предположим, че е така, тогава?