— Глупости! Костите им са нормални, твърди. Но ставите им, хрущялите, сухожилията — те наистина са… Мускулите им са като парцали. Паралитика можеш да го сгънеш на четири. Коленете му можеш спокойно да ги огънеш назад, лактите — напред, а главата да я извиеш почти на 360 градуса. Това е свръхгъвкавост. Има такива кукли, виждал ли си ги, ръцете и краката им се люлеят на ластици? Истинско копие на паралитиците. По-точно — модел.
— Ами тук — Вебер почука с пръст по челото си — всичко ли им е наред?
— Абсолютно. Занимават се с научна работа — повечето от тях са свързани с институтите по вечните ледове и глациология. Уравновесени и спокойни са, продължават да се надяват, че скоро ще оздравеят. Дори имат добро чувство за хумор.
— Добре, щом е така… А какво казват лекарите?
— Различни работи… Но също се надяват. Работят много усилено. Едни от тях казват, че вирусът не е тукашен, не е земен, други подозират мутация на грипния вирус. Изобщо на „Енорис“ има цял научноизследователски комплекс. На двеста болни глациолози се падат толкова, ако не и повече лекари. Младите дръзки биолози са готови на всичко, само и само да попаднат на „Енорис“. За щастие прекомерната дързост днес не е на почит.
— Охраната сигурна ли е?
— Бъди спокоен! Най-парадоксалното е, че нашият почтен хуманизъм тук не търпи никаква критика. Та тия затворници не могат физически да живеят на Земята. На тия нещастници им е нужна безтегловност.
— Също както в цирка… — Вебер поклати глава. — Синини, барабани, орбитални паралитици… На Земята става твърде весело, нали?
— И май скоро ще стане още по-весело, Мартин.
— Сериозно ли мислиш така?
— Ще приемем, че това е плод на моето остроумие. За всеки случай няма да е зле да попълним запасите си от стъкло и бетон. Колко още такива оранжерийни спътници като „Енорис“ имаме?
— В какво е според теб изходът?
— Значи цениш остроумието ми? Благодаря ти. Но аз лично не виждам изход. И засега не познавам някого, който да вижда.
— Но ако наистина е така… Какво ще стане по-нататък?
— Както в цирка — отвърна разсеяно Франк. — Нали сам каза: усвояването на космическото пространство е в пълен ход. Така е. Човекът крачи по съседните планети или ги сондира от планетарните орбити. Защо тогава се учудваме, че у нас на Земята, кретат сините синини, а в небето се клатушкат гумени паралитици? Ние усвояваме космическото пространство — космическото пространство малко по малко усвоява нас… Защо пък не? Това е обратната връзка…
Някакво мелодично писукане наруши тишината в командната зала. Франк се ослуша и потърси с очи тонколонката на скипера за вътрешна информация.
— Внимание! — чу се женски глас. Писукането изчезна. Кокетно разтягайки гласните, гласът съобщаваше: — Всички участници в операцията „Черната следа“ трябва да се съберат в инструкторския хол на втори отдел. Повтарям…
— Това е за мен — каза Франк и стана с въздишка.
— Седни — помоли го Вебер. — Нещо интересно ли е?
— Кое?
— „Черната следа“.
— Не зная.
— Аз подочух нещичко…
— Какво точно и от кого?
— Е… това няма значение.
— Щом като няма значение, не ми казвай нищо. Къде е изходът или асансьорът?
— Седни, ти казвам. Ще пътуваш с всички удобства.
Франк седна. Вебер мрачно го посъветва:
— Повдигни облегалката под ръката си.
Франк я повдигна и видя миниатюрен пулт с бутони.
— На седемнайсетия ли трябва да отидеш?
— Да.
— Какво се бавиш? Търси бутона с цифрата „седемнайсет“. Първо натисни белия клавиш. Момент! Кажи ми само едно нещо… Много ли е опасно за момчетата, които са там? — Вебер посочи с пръст над главата си — имаше предвид навярно целия контингент работещи в космическото пространство.
— Казах ти, че не зная — Франк натисна клавиша. Пунктирът на червените светлинки се отмести встрани, креслото се устреми към някаква тъмна ниша. — Всичко хубаво, Мартин. Ако срещнеш Егул, не забравяй да го почерпиш с бира!
— Добре, тръгвай.
На седемнайсетия етаж Франк излезе от асансьора и видя широкия гръб на Барнет Лангер, който се отдалечаваше по коридора, навел напред глава, сякаш имаше намерение да пробие с челото си видима само нему преграда. Този маниер на вървене пораждаше у минаващите покрай него леко объркване.
— Здравей, Барни! — обади му се Франк.
Лангер се обърна енергично и му махна с ръка.
— Охо, ти използуваш персоналния асансьор на Вебер! Да не е награда за полигона?
— Не, за награда Вебер ме заведе зад кулисите.
— За пръв път чувам такова от един редови реалигент.
— Защо пък редови, сега аз съм любимец на стареца.