— Добър ден, момчета! — каза Холбрайт и махна нервно над главата си с пълната си ръка, което трябваше да означава топло-фамилиарен поздрав. — Моля, всички на кръглата маса. — Зеленикавите му очи обляха Франк с вълна студено и откровено внимание. Това трая един миг, но Франк улови този миг и го почувствува изцяло.
На полираната овална маса седнаха Холбрайт и гостите. Останалите се приближиха само и застанаха в полукръг зад гърба на шефа си. Николски се настани до Холбрайт, плешивият старец зае скромно място в противоположния край на масата. От бара изскочи Лангер и протегнал в ръцете си две чаши с разхладителни напитки, огледа присъствуващите.
— Много добре — Холбрайт посочи с очи и Лангер подаде чашите на гостите. — И така, всички ли са налице?
Бяха в пълен състав, но се въздържаха от рапорт, тъй като никой не знаеше как трябва да се преценява обстановката.
— Най-напред — каза Холбрайт — искам да ви представя двамата участници в съвещанието, които, без да са членове на нашата оперативно-следствена група, имат съвсем пряко отношение към операцията „Черната следа“. Това е нашият колега, представителят на Източния филиал на Международното управление за космическа безопасност и охрана на правовия ред, мистър Николски. Неговият ранг съвсем точно съответствува на моя. Вторият участник — Холбрайт посочи с очи стареца, — ще го нарека временно мистър Хикс, е научен консултант. Той ще разясни сам ролята си в края на съвещанието.
Мистър Хикс сложи в ухото си розовото топче на слуховия си апарат и замря. Наведен напред, изгърбен, той гледаше неподвижно и безучастно блестящата повърхност на масата; очите му, полускрити от бледите клепачи, изразяваха умора и равнодушие.
Франк също почувствува умора. В този смисъл днешният полигон не беше минал без последствия за него.
3. Черната следа
Стараейки се да не привлича вниманието, Франк мина зад широкия гръб на Лангер и седна в едно кресло. Фразата на Кюсак за „отговорността“, и „тренираните му от Вебер рамене“ не излизаше от главата му. Впрочем какво искаше да каже той?
— Първите сведения за „черни следи“ получихме преди една седмица — започна Холбрайт, показвайки на Николски копия от документи. — Отделът за наблюдение на нашия филиал ни предостави ето това…
Николски прочете бързо предложения му картон.
— Съседът на Едуард Йонге лично ли е видял „черната следа“? — Николски имаше висок, но приятен глас, който по нещо приличаше на гласа на Лангер.
— Да, ето неговите показания. Обърнете внимание на датата, когато той за пръв път е забелязал „черната следа“.
— Хм… доста отдавна. Преди година и половина.
— Било на следващия ден, след като Йонге се заселил в околностите на Сан Франциско.
— Сиреч влиянието на местните условия е почти изключено. Едно немаловажно обстоятелство…
— Което ни позволява веднага да отсечем земния клон на подозренията. По-нататък… — Холбрайт подаде на Николски поредния картон.
Съвещанието се превръщаше в делова беседа на двама специалисти. Франк погледна мистър Хикс и не забеляза никакви промени нито в позата, нито в израза на лицето му. Останалите също наблюдаваха крадешком консултанта. Франк видя как Лангер се наведе към Хаст и с усмивка му прошепна нещо навярно смешно. Но Хаст нямаше настроение да се шегува — той явно се намираше под тежестта на впечатленията от източното си пътуване — и Лангер се отказа от намеренията си, започна да шепне нещо на ухото на Хайнц. Хайнц погледна стареца, трепна и вдигна очи към тавана — дори по гърба му се виждаше какво му костваше да не се разсмее.
Пред Николски и Холбрайт израсна купчина пластмасови листи (по традиция ги наричаха „картони“). Шефът се ориентираше прекрасно в тази купчина, разговорът продължаваше без прекъсвания. Франк се стараеше да слуша внимателно. Разбираше нещичко оттук-оттам. Нещичко… Шефът им имаше ужасния навик да въвлича сътрудниците си в задачите направо, без предварителна подготовка! Вчера, вече в края на работния ден, при него дотича Лангер, дъвчейки сандвич, хвърли му отдалеч един жетон и измуча: „Прехвърляй се, малкия, в нашата група! Шефът те изпраща по «черната следа». Разбра ли?“ — „Не. Каква е пък тази «черна следа»? Обясни свястно.“ — „М-м… дявол знае каква е! Явление, което… Попитай ме нещо по-леко.“ — „Добре… Кой е оставил тази следа?“ Кимване нагоре, в пространството над главите. Розов белег от изгаряне на шията, усмивка. Преглъщане и отговор: „Наши подшефни, ясно ли е. Двама. От бившите… «диви котки». Някой си Йонге — и то под носа ни. Един такъв чевръст! Успял да насини окото на Кюсак, преди онзи да разбере с кого има работа, и не влязъл в контакт… Казвах му аз на Носорога: «Трябва мен да изпратите!»“ — „Къде е вторият?“ — „На изток. Някой си Кизимов“. — „Също ли не е влязъл в контакт?“ — „М-м… което не зная, колега, не зная. И шефът не знае. Само Хаст знае, но той още не се е върнал. Така, предадох ти жетона, със заповедта на отдела ще се запознаеш един етаж по-надолу. Хайде, аз тръгвам!“