Придържайки се над водата, той упорито осветяваше тягостно голите влажни стени. „С две «котки» щях да се измъкна оттук за нула време!“ — помисли си ядосан. Изведнъж забеляза нещо, на което трябваше да обърне внимание още в самото начало: стените бяха влажни до половината. Малко над водоотливните отвори се виждаше отчетлива граница, от която нагоре стените бяха сухи. Водата е била много повече, но бе изтекла някъде. И то съвсем наскоро — стените не бяха още съвсем изсъхнали… Франк се преобърна като делфин надолу с главата и се гмурна надълбоко.
Светеше си с фенерчето, но почти нищо не виждаше в мътната вода. Късият лъч светлина сякаш осветяваше само себе си, краят му се губеше в мъглявината и затова Франк бе приятно изненадан, когато неочаквано бързо се натъкна на вход в някакъв подводен тунел. Веднага разбра, че това е тунел, макар отворът му да бе преграден с еластична и хлъзгава на пипане ситна мрежа. „Филтър!“ — определи бързо Франк, като разрязваше преградата с ножа си. Водата в тунела беше по-чиста и той можа да различи в края му жълтото петно на втори филтър. „Но дали това е краят?“ — запита се Франк и заплува по подводния коридор. Мисълта за риска на подводното разузнаване не го тревожеше — той се доверяваше на интуицията си, знаейки от опита на тренировките до каква степен безпогрешно може да преценява съотношението на кислорода в кръвта си с изминатото разстояние. Главното в „мъртвата зона“ бе провереният път за отстъпление, всичко останало Франк изцяло предостави на интуицията си, и повече не мислеше за нищо — за размисли му бе нужно време, а време нямаше. Ако почнеше много да мисли, щеше да загине.
Не му се наложи да отстъпва. Като премина през втората преграда, Франк със сигурност определи, че се намира в нова шахта-резервоар, и преди да изплува на повърхността, насочи фенерчето нагоре — най-много от всичко се страхуваше от подводни решетки. Горе блесна огледалото на водната повърхност — нямаше решетка.
Франк изплува над водата, огледа се и разбра, че ненапразно бе преминал „мъртвата зона“. Шахтата бе по-голяма от първата, но нищо нямаше да му струва да се измъкне от нея. Освен това тук беше много по-светло: през люка се виждаше крайчето на някаква лампа. Право пред очите му се тъмнееше отворът на друг тунел, наполовина пълен с вода; в мрачните му глъбини нещо бълбукаше дрезгаво и изнемощяло, но той не прояви любопитство. От тавана на тунела към люка водеше вертикална редица взидани в стената къси оси с черни накрайници. Предназначението на осите бе загадка за Франк, обаче те водеха нагоре и това беше добре дошло за него.
Той влезе плувайки в тунела и усети, че коленете му опряха в дъното.
Тук можеше да стои почти изправен. Водата стигаше до бедрата му. От глъбините на тунела продължаваше да се носи дрезгаво бълбукане, сякаш някакво огромно същество правеше усърдно гаргара на пресипналото си гърло и през цялото време пробваше какви са резултатите. Резултатите бяха слаби. Франк искаше да се облегне с гръб на удобно вдлъбнатата стена (да си даде минута отдих), но не успя: върху водата падна нечия сянка. Бавно, много бавно той извади бластера и се изтегли в самия край на тунела. Можеше да изненада съгледвача само с внезапен изстрел иззад някакво укритие…
Пламъкът от изстрела озари шахтата и веднага след това стана тъмно. Отгоре по стените със звън се посипаха стъкла. Франк се отдръпна и погледна отново едва когато те престанаха да падат. Отворът на люка фосфоресцираше в тъмнината като синкаво петно… Франк прибра машинално оръжието си. Нямаше представа дали бе улучил съгледвача, но че бе пръснал лампата — това беше съвсем ясно. Великолепно попадение. Точно и глупаво…
Опипа осите — не бяха от метал. Приличаха на детски гири, взидани здраво в стената и покрити със слой еластична пластмаса. Разстоянието помежду им беше около метър — нямаше да бъде трудно да се изкачи по тях. Отначало Франк се катереше нагоре само с ръце. После започна и с крака и работата тръгна по-бързо. Пета ос, шеста (професионален навик да брои изминатите стъпала)… осма, девета… Стоп! Дявол да го вземе!… Десетата ос изскочи от гнездото си и след секунда-две долу се чу плясъкът на водата. Франк запали фенерчето и освети пространството над главата си. Така, оста я нямаше, но затова пък имаше дупка. Над нея беше последната ос и люкът… Блазнеше го да пъхне пръста си в дупката и като запази така равновесие, да се изкачи с едно стъпало по-нагоре. Едно стъпало бе достатъчно да се добере до крайната ос…