По черната следа

— А, ето какво било… Не, не съм давал.

— С кого поддържате приятелски отношения?

— Това е моя лична работа.

— Смятате ли Жан Лоре за свой приятел?

— Да, смятам го.

— Разбирате ли, че вашите необикновени свойства, които, изглежда, сте придобили извън пределите на нашата планета, не могат да не ни заинтересуват?

— Това си е ваш личен въпрос.

— Това е обществен въпрос, Кизимов!

— Но аз не съм казал, че е и мой личен.

— Вие се противопоставяте на обществото?

— Нищо подобно, инспекторе. Ще ми разрешите ли един въпрос?

— Да, разбира се.

— Аз според вас опасен ли съм за обществото?

— Трябва да разберете, че ние нямаме право да не вземем под внимание и подобна вероятност. А вие самият как бихте отговорили на подобен въпрос?

— Отрицателно. За обществото аз съм опасен не повече, отколкото всеки друг „обикновен“ жител на планетата Земя.

— Значи вие осъзнавате своята необикновеност?

Последва кратка пауза.

— Разбира се, осъзнавам я… Но кому пречи тя, освен на мен самия?

— Извинете, не ви разбрах.

— Инспекторе, повярвайте ми: моята необикновеност за мен е също такава загадка, както и за вас.

— Може би това е болест?

— Трябва да ви упрекна: вие не сте прегледали достатъчно внимателно картона ми за служебната спец-карантина. Заключението на медицинската експертиза гласи: „Здрав. Отчислен от спецкарантинния сектор. Получил безсрочен пропуск за планетата Земя.“

— Добре, не е болест. Да го наречем някак си по иначе.

— Да, вие сте прав. Работата, разбира се, не е в термините… Това са неизвестно къде и неизвестно как придобити свойства, необикновени за „нормалния“ човек. Изпреварвам възможния ви въпрос: аз наистина не зная къде и как.

— А не бихте ли искали да се избавите от тази „придобивка“?

— Виждате ли… За мен това вече няма значение.

— Как да разбирам отговора ви?

— Както намерите за добре.

— А за другите?

— Какво за другите?

— Има ли значение?

— Извинете, за какво ме питате?

— Не сте ли имали случай да говорите на тази тема с други притежатели на подобни свойства… да кажем, с Лоре?

— С Лоре ли? Не, не съм имал такъв случай.

— Учуди ли ви моят въпрос?

— Да. Какво общо има с това Лоре?… А, разбирам?…

— Вие с Лоре нищо ли не знаехте за способностите си да оставяте „черни следи“?

— Вероятно говорите за… Не, у Лоре май не съм забелязал подобна способност. Предполагах, че освен мен и Йонге…

— …няма други феномени от този род ли?

— Да. Е… толкова по-зле за Лоре.

— Какво имате предвид?

— Преди всичко вашата натрапчивост. Винаги съм се страхувал да не би да ви дам повод за нея. По отношение на „черните следи“, както вие ги наричате, аз бях особено предпазлив. Това са минали работи, инспекторе, но все пак кажете ми къде сте могли да забележите оставена от мен „черна следа“?

— Вие сте постигнали съвършенство в умението си да скривате „черните следи“, Кизимов. Нито веднъж не сме ги забелязвали. Разполагаме с косвени данни. Но откровеност за откровеност. Кажете ми как се отнася Йонге към положението си на феномен?

— Мисля, че не е във възторг от него.

— Защо говорите така, сякаш не сте сигурен?

— Сигурен съм, инспекторе. По аналогия с усещанията на собствената ми персона.

— И това достатъчно ли е?

— О, разбира се!… Дори повече, отколкото може да бъде.

— Йонге знае ли, че вие сте негов аналог по усещания от този род?

— Мисля, че не.

— Откъде знаете, че Йонге е ваш събрат по тези феноменални свойства?

— Веднъж случайно видях оставена от него „черна следа“.

— Как ви обясни той това явление?

— Престори се, че нищо особено не е станало.

— А вашата реакция?

— Аз също се престорих, че не съм забелязал нищо особено.

— В разговорите си с него никога ли не сте засягали тази тема?

— Не. Това не е темата, която би могла да ни достави удоволствие.

— Неприязънта към тази тема свързана ли е с вашата работа в Космоса?

— Едно малко уточнение, инспекторе: аз вече не работя в Космоса. Преди година и половина излязох в оставка. Сега работя в училищата от първи цикъл като инструктор по спортни игри на ученици от средна възрастова група и моля да ме възприемате именно като такъв.

— Искате да кажете, че не сте разбрали въпроса ми ли?

— Искам да кажа, че няма да отговарям на въпросите ви, свързани с работата ми в Космоса.

— Но това е главното, което ни интересува, Кизимов!

— Ще смятаме, че не съм задоволил вашето любопитство.

— Странен каприз…

— По-скоро принудителна самоотбрана.