— А как според вас биха се държали Лоре и Йонге в подобна ситуация?
— Това си е тяхна лична работа.
— Още един въпрос, Кизимов. На път за кабинета ми вие минахте през един коридор със стени във вид на пластмасови щори…
— Помня, инспекторе.
— Зад щорите беше скрит цял комплекс апаратура, аналогичен на този, с който е снабдена метеостанцията „Орлов връх“.
— Минал съм покрай него и не е отбелязано никакво нарушение в работата на уредите, нали?
— Точно така. Как ще ни обясните, защо експериментът се оказа без резултат?
— Не е без резултат, инспекторе. Най-малкото сте могли да установите, че моето присъствие не действува върху електронните нерви на уредите.
— Как можахте да подействувате два пъти върху „електронните нерви“ на апаратурния комплекс в метеостанцията „Орлов връх“?
— Уверявам ви, че не е било умишлено. Очевидно зависи от характера на емоциите ми.
— Тоест?
— На „Орлов връх“ бях в приповдигнато настроение, да не кажа — възторжено. Изключително чист въздух, освежаващ студ, синкави ледници… и все от този род.
— Тоест вие сте в състояние да въздействувате върху електронната апаратура, само когато изпитвате силни положителни емоции?
— Изглежда. Но не съм убеден, че винаги става така. Иначе в метеорологичната станция бих бил по-внимателен.
— А какво ще кажете за силните отрицателни емоции?
— Днес вече бях в експерименталния коридор. Направете си сами изводите.
— Значи способността ви да действувате върху уредите се поддава на контрол?
— Да, ако не забравям да следя за настроението си.
— „Черната следа“ също ли се поддава на контрол?
— За съжаление, не. Най-малкото невнимание и… Но аз се старая да внимавам.
— Това явление опасно ли е за вас в някои отношения?
— Само в това, че поражда общо любопитство. В други отношения то не е по-опасно от сянката на опашатата врана, която си почива на стобора.
— Не бихте ли могли да покажете самата „черна следа“ и нейното възникване?
— Бих могъл. Но не и преди да получа от вас твърда гаранция, че това ще изчерпи всичките ни недоразумения.
— Уви, Кизимов, ние не можем да ви дадем такава гаранция.
— Тогава и аз от своя страна, инспекторе, не мога да ви покажа „черни следи“.
— За пръв път се срещнахте с това явление в Космоса, нали?
— Изморих се, разрешете ми да си вървя. Не ми давайте повод да се съмнявам в действието на световния закон за личната свобода на жителите на планетата.
— Довиждане, Кизимов. Благодаря ви за изключително интересния разговор. Надявам се, че ще имаме повод да се видим отново.
— Едва ли, инспекторе. Но вие сте ми симпатичен с нещо. Искате ли един добър съвет?
— Слушам внимателно.
— Оставете ни на мира, инспекторе: Лоре, Йонге и мен… Тази „следа“ не води за никъде. Искам да кажа, че това не е криминален случай. Не ровете в душите ни, не бива. Макар и само за това, че е и безсмислено, и жестоко. Останете си със здраве, инспекторе!
Записът свърши, лингверсорът млъкна. Николски и Холбрайт си размениха многозначителни погледи. Останалите като че ли очакваха още нещо. Дори неуморният Лангер седеше неподвижно, подпрял буза с ръка и очите му бяха дълбоко замислени.
Холбрайт порови в купчината пръснати по масата документи, отдели половината и направи знак на Кюсак да се приближи до него. Кюсак взе отделените документи, шефът му каза нещо тихо и го изпрати някъде. Франк се сети, че документите отиват за обработка в аналитичния цех.
След като Кюсак излезе, Холбрайт обяви почивка.
— Момчета — каза той, — свободни сте до шестнайсет нула-нула.
Франк стана заедно с другите.
— Всички освен Полинг — допълни шефът. — В уречения час — сбор в този хол.
Колегите му тръгнаха към изхода. Франк стоеше до масата и гледаше подире им. Лангер се обърна и му намигна ободряващо. Франк седна. На масата вече нямаше никого. Николски се разтъпкваше край прозореца. Холбрайт и плешивият старец разговаряха за нещо тихо до бара. По-точно, говореше шефът. Консултантът го слушаше разсеяно, като държеше неудобно в протегнатата си ръка чаша млечен коктейл. Явно беше, че я държи просто от деликатност, да не обиди онзи, който му я беше натрапил. Франк подпря главата си с юмруци и впери поглед в калъфа с лесковата пръчка. Искаше да пипне с ръка загадъчното произведение на Нортън, но, кой знае защо, не се решаваше да отвори калъфа.
Николски отиде до самия прозорец. Отгоре, от седемнайсетия етаж, се виждаха разноцветни автостради, малко езерце с бетонни брегове, наполовина скрито от короните на стари платани, огромен стар парк, пресечен от блестящата ивица на прав, също бетониран канал. В далечината, зад хълмовете с петнисти жълто-зелени гърбици беше морският бряг, но не се виждаше оттук и Николски си помисли за него с малко завист. Приближи се Холбрайт, погледна хълмовете и каза полугласно: