— Изглежда, Полинг нервничи.
— Как няма да нервничи — отговори Николски, без да се обърне. — Не е трудно да го разбере човек.
— Него — да. Обаче дали той самият ще разбере изключителната важност на своята мисия?…
— Прав сте. Ситуацията, хм, е деликатна.
— Без неговата помощ рискуваме да проточим много това дело.
— Да ви призная, Холбрайт — каза меко Николски, — надеждата, която възлагаме на мисията на Полинг, ми се струва илюзорна.
— На мен също. И ако не беше тъй крайно необходимо, бих пощадил роднинските чувства на своя подчинен. Но може пък да излезе нещо…
Слънцето се отразяваше в огледалото на езерото и заслепяваше очите им. Николски си сложи очила със светофилтри.
Холбрайт го попита:
— Кога ви дойде идеята да се свържете с нас, след разговора с Кизимов ли?
— Да, в момента, когато Кизимов, сам без да забележи, се изпусна за Йонге. Освен това появяването на Хаст в Памир ни убеди, че „черната следа“ е попаднала в полезрението на Западния филиал. Решихме да не пречим на опитите ви да установите самостоятелно контакт с Кизимов. Мислехме, че неуспехът ще накара Хаст да се обърне към нас с някакво предложение за съгласуваност на действията.
— Правилно сте мислили — одобри Холбрайт и след кратко мълчание добави: — Сега и вие, и ние мислим, че от мисията на Полинг не може да се очаква много. А ако така продължи и по-нататък, рискуваме да се окажем в глупаво западно-северно-юго-източно положение.
— Не е изключено — каза Николски. — И за това мислим също не по-малко.
Холбрайт си свери часовника с Николски.
— Изпратих в аналитичния цех едно от най-бързите си момчета — каза той, сякаш се оправдаваше.
— Ще го почакаме. Изглежда, задръжката при аналитиците е свързана с нашия материал.
— Имали сте голям късмет с метеорологичната станция, Николски. Получили сте великолепен предлог за разговор с Кизимов.
— Впрочем, за нашия късмет, Холбрайт. Не ви ли се струва… ако не странно, то поне интересно, че в показанията на първите очевидци фигурира само „черната следа“? Изключително „черната следа“…
— И нито дума за нещо от рода на „ефекта на метеостанцията“ или на пеещите пръчки?…
Холбрайт се замисли. Николски гледаше през прозореца и мълчеше.
— Да… в това май има нещо — проговори Холбрайт. — Или тези, които са виждали „черната следа“, не са забелязвали всичко останало, или…
Николски мълчеше.
— Или това „всичко останало“ по-рано просто не го е имало?
— Склонен съм да приема последното — отговори Николски. — Иначе е трудно да си обясним как притежателите на подобни свойства са успели да минат през преградите на специалната карантина.
— А после след половин година да преминат задължителния преглед за бившите работници от Космическото пространство — добави Холбрайт.
— Да. Освен това разговорът с Кизимов… Разбира се, той е доста дискретен, настроен е ако не враждебно, то във всеки случай не и дружелюбно. Обаче не лъже, не се опитва да заблуди следствието. И когато ни дава да разберем, че произшествието в метеорологичната станция е било неочаквано за самия него, нямаме основания да не му вярваме. Ние стигнахме до твърде тревожен извод: интересуващият ни феномен по-рано е бил в спящо състояние, а сега по неизвестни причини е станал чувствително по-активен. В последно време буквално…
— Демонът, вселил се в нашите подопечни, започва да си показва зъбите, така ли?
— Това е само една хипотеза — избегна прекия отговор Николски.
— И то твърде зловеща — Холбрайт хапеше устните си, размишлявайки. — Да, трябва да се съобразяваме с нея… Нямате ли освен това и хипотеза за причините за активността на феномена?
— Уви, не…
— Жалко. Ако пружината се е задвижила някъде вътре в самия носител на „черната следа“, то това е половин беда. Но ако тласъкът идва някъде отвън… — По бузата на Холбрайт премина нервен тик.
Николски погледна лицето му, което беше почти без загар, и каза съчувствено:
— Впрочем утре е събота.
Холбрайт го изтълкува по своему:
— Утре е много удобен за нас ден. По-точно за естествената окраска на визитата на Полинг в Копсфорт.
— Шуреят ще бъде безумно щастлив да го види.
— Н-но… предложете ми тогава по-оперативен начин на разузнаване. — Една минута Холбрайт изучаваше пространството отвъд прозореца. — В края на краищата ние даваме на Полинг пълното право да се върне, ако там замирише на изгоряло. Тревожи ме нещо друго…