— Разбирам. Отскоро ли работите в системата на нашето Управление?
— Да, но както виждате, вече съм успял да се замисля.
— Това ще мине — обеща му Николски. — Имам предвид вашата склонност да се отчайвате. Непременно ще мине, щом само ви се удаде случай да проявите деловите си качества.
— Може ли да полюбопитствувам от какъв източник успявате да черпите този субстракт от оптимизъм?
— От опита.
— А опитът не ви ли диктува, че при всяка дори най-малка заплаха от там… — Франк посочи с пръст над главата си, като имитираше жеста на Вебер — ние всъщност сме безсилни? А и наистина с какво сме въоръжени? С нищо особено… пардон! — като изключим деловите качества. Впрочем точно през тази седмица двама наши сътрудници — не броя тези от вашия филиал — успяха да демонстрират деловите си качества. И сега, както остроумно предлага нашият проницателен шеф, е мой ред.
Франк погледна шефа си. Холбрайт мълчеше. Лицето му беше на петна, в очите му напираше ярост, но той умееше да се владее. Лицето на Николски, обратно, стана по-меко и по-добро. За причините за тази метаморфоза можеше само да се гадае. Старецът-консултант седеше все така неподвижно и неизвестно защо гледаше към Холбрайт. „Консултант по въпросите на морала на мълчанието“ — мина през ума на Франк, но реши, че все пак трябва да си държи езика зад зъбите. „Иначе като се отприщя — мислеше си, — после за мен няма да е добре. Шефът явно се готви да ми погоди нещо…“
— Слушам ви, продължавайте — обърна се Николски към Франк.
— Благодаря — каза искрено Франк. — Ще се възползувам. Казвам неприятни неща, но ми е нужно най-после някой да ме изслуша…
— Говорехте за слабото въоръжение — напомни му Николски.
— Да. Та какво имаме ние в арсенала на „противокосмическите“ средства? За деловите качества вече казах… По-нататък — антисептика със съмнителна надеждност, малко по-надеждни от нея лъчемети. И още — зони за специална карантина. Това е, струва ми се, всичко. Не съм ли изпуснал нещо?
— Нещо съвсем незначително — целия арсенал на съвременната наука.
— Така ли? А какво се е произнесла науката поне по въпроса за „ефекта на метеостанцията“? Или за тези пръчки? — Франк посочи с пръст черния калъф.
— Засега — нищо, но, разбира се, ще се произнесе.
— И какво казва науката за взрива на Тунгуския метеорит? А за огнищата от „синя лудост“ на Венера? Доколкото знам, „засега, също нищо“. Мнозина се успокояват с това, че Тунгуският взрив е бил отдавна, и то в тайгата. Ами ако „тунгуското чудо“ си позволи да се повтори? И този път не в тайгата?… Думата „засега“ е много удобен, но много слаб аргумент.
— Между впрочем и единствен — добави Николски. — По същите причини, за които говорите. Но пред този аргумент е бъдещето, няма друга алтернатива. И… опитът и интуицията да са ни на помощ!
— За интуицията съм съгласен… Не зная каква е вашата интуиция, но моята, ще ви кажа откровено, излиза от рамките на приличието. С всеки изминал ден тя все по-убедително ми подсказва: ние сме победени. Ние, хората на Земята, планетният вид хомо сапиенс… Победени сме, но това е без значение, защото процесът е необратим. Ако с по-нататъшното ни навлизане в Космическото пространство количеството на „сюрпризите“ расте поне със същия темп, ние ще се окажем на ръба на биологическа катастрофа. Повърхността на планетата ще се покрие със „зони на пълното отчуждение“ и в края на краищата ние, истинските хора на Земята… С една дума, едва ли ще успеем да запазим природната си същност. Единствено може би в някакъв специално създаден резерват за „истински хора“.
— Твърде мрачна перспективица — каза Николски с безизразен глас.
— Разбирам го и сам, но бих искал да зная как гледате вие на нея…
— Ясно. Подсъзнателно — или съзнателно? — вие искате някой да ви помогне да откриете пукнатина във вашата монолитна, както вие си мислите, и безупречна логическа постройка. Разбира се, аз няма да отбегна отговора, но се страхувам, че моята гледна точка ще ви се стори тривиална. Виждате ли, Полинг, каква е разликата… За вас „космическата изненада“ е бомбата на днешния ден, която като дамоклев меч виси над съвременното човечество…
— А вие иначе ли си я представяте?
— Да. Аз мисля, че с „космическата изненада“ човекът се познава не от днес. Той е роден с нея, отгледан е и е възпитан от нея. Нима Великото заледяване е било по-малко ефектен сюрприз за троглодита? Прибавете към него и ужаса от земетресенията и наводненията и няма да бъде нужно да обясняваме колко често нашият космат прадядо е виждал пред себе си „края на света“. А какво е имал той в арсенала си от „противостихийни средства“? Тояга със съмнителна надеждност, малко по-надеждна каменна брадва и бързи крака да офейква по-надалеч от опасните зони на катастрофалните катаклизми…