Франк преодоля съблазънта и мушна в дупката ножа си — раздаде се трясък, полетяха електрически искри, замириса на изгоряла пластмаса и озон. Да, не бива да пъха пръстите си, осите не току-тъй бяха покрити с изолационен материал. Но какво да прави? Няма да виси на тази стена безкрайно, я!…
Със сложни акробатични движения Франк съблече мократа си куртка и свали портупея. Куртката изхвърли през люка, а портупея нави на ръката си така, че ремъкът провисна от юмрука му като достатъчно дълга за целта примка. Замахна и примката се закачи за горната ос още от първия опит. Оста издържа няколкото пробни придърпвания. Останалото беше въпрос на мускулна сила и гимнастическа техника.
Като излезе горе, Франк погледна часовника си. Струваше му се, че се бе мотал в шахтите четвърт час, а бяха изминали само пет минути и половина.
Електродът на пръснатата лампа пулсираше със синьото си пламъче и бръмчеше като бръмбар. Под краката му хрускаха счупените стъкла. За всеки случай Франк опипа с фенерчето обкръжаващия го мрак. Съблече се бързо. Докато изцеждаше дрехите си, гледаше бластерът да му бъде подръка.
Мястото, където се намираше, приличаше на стесняваща се нагоре клисура, образувана от три ката бетонни склонове. „Клисурата“ имаше два изхода: един абсолютно тъмен кръгъл тунел и един правоъгълен коридор, в чийто край се виждаше слабо осветена площадка. Франк избра коридора и тръгна предпазливо и безшумно покрай стената му.
Когато стигна почти до средата, чу странен мляскащ звук и се спря. Светна с фенерчето, но не забеляза нищо подозрително. Продължи по-нататък и чак при самия изход видя голям кръгъл люк.
Люкът беше отворен. В него, зад невисок бордюр, се люшкаше и издуваше някаква грапава белезникава маса. Франк отстъпи назад. Можеше да опита да се промъкне бързешком между стената и бордюра, но не знаеше какво представлява тази грапава гнусотия и не искаше да рискува. Измери на око ширината на препятствието, направи няколко крачки назад, засили се и скочи.
Подът при изхода, кой знае защо, беше хлъзгав и Франк за малко не падна, но без да се спира, скочи на площадката — ако можеше да се нарече площадка тясното пространство, оградено от три страни със стени. Едната от тях, външната, не беше боядисана и металът й блестеше. Нямаше таван, лампите бяха някъде много нависоко и Франк, вдигнал нагоре глава, видя, че светлината преминава на снопове през многоредни ажурни метални конструкции; всред решетестите ферми, греди, тръби, въжени мостове, които засенчваха и без това слабото осветление, висяха закрепени за опорни стълбове тъпоноси варели. На около пет-шест крачки от него подът свършваше в тъмнината. Този път Франк мина дори без фенерчето — по шума на водата се досети, че изходът водеше в някакъв басейн.
На половината разстояние до водата металната стена завиваше рязко надясно, Франк счете, че в неговото положение ще е по-добре да върви по сухото, и свърна зад ъгъла. Ослепи го ярък прожекторен лъч. Той отскочи назад. Блесна светкавица, нещо яростно засъска и върху осветената от прожектора бетонна стена се изду малиновочервен мехур. Пламъкът опари лицето му. Франк зажумя инстинктивно. Ето каква била работата! Някой се целеше в него. И то с оръжие, три класи по-високо от неговия нещастен бластер…
Нещо меко обви обувките му, стигна чак до коленете му — Франк замря. Извади бавно бластера от кобура. След малиновата мълния пред очите му все още плаваха разноцветни петна и първите секунди той се взираше, без да разбира какво гъмжи и пъпли в краката му.
Белезникави лепкави стъбла със змиеобразни движения се мъчеха упорито да се обвият над коленете му. Франк се дръпна назад и почувствува меко, но силно съпротивление. Неочаквано лепкавите стъбла се опънаха, сякаш бяха от еластична гума, и той едва не се строполи на пода. Залепи се с гръб към стената и се обърна — за малко не изпусна бластера. Съвсем близко, на една ръка разстояние от него, мърдаше хълм от пихтиесто вещество. На площадката се бе вече натрупало предостатъчно от това вещество, но от коридора напираха нови маси слуз и се спускаха по пихтиестия хълм на широки мазни гънки. Франк прибра бластера и извади ножа си. Той позна бледата елва — бича на венерианските рудници, бързорастящата слуз, но за пръв път я виждаше в такова огромно количество. В лепкавото, конвулсивно-бавно придвижване на нейните израстъци и гънки имаше нещо безпомощно-жалко и отвратително в същото време. Освобождавайки се, Франк с няколко замахвания на ножа отсече треперещите лепкави израстъци.