Веднага заподозрях тясна връзка между последната реплика и ляволицевата му украса. Казах, че напълно споделям справедливото му негодувание, и му зададох няколко насочващи въпроса. Баката не ми отговори нищо.
Естествено заведох пострадавшия в кабинета си и с помощта на медицинската козметика приведох живописната му физиономия в съответствие със съвременните представи за благообразието на човешкото лице. Баката повъртя главата си пред огледалото и остана доволен. Можеше вече да започна сериозен разговор. Извадих един „свещен“ съд с ярък етикет и сякаш това беше нещо съвсем обикновено в космическата практика, го поставих смело на масата. Доволният израз на Баката се смени с напълно понятно объркване.
— Как сте с апетита? — попитах го лицемерно.
— Остави се, по-лошо не може да бъде — отговори Баката, като разглеждаше етикета от разстояние. — Развалиха ми апетита… О, „Сибирска кедрова“! Рядко нещо в космическия порцион.
Зрението му поне бе наред.
— Това е лекарство — казах. — Седнете. Като лекар ви разрешавам умерена доза. За възстановяване на апетита. А най-вече — за нервно разтоварване, от което, както виждам, днес имате нужда.
— За нашата грижлива майка — медицината! — Баката гаврътна чашката, поклати глава и издиша шумно: — Лют е, ще ви кажа, сиропът!… А колкото до нервното разтоварване, прав сте… Имам нужда. Особено днес. Измъкна се гадът!
— Как така се измъкна?
— Ами така. Прасна ме отдолу по челюстта и се изпари.
— Кой беше?
— Де да знаех!… Беше тъмно, не можах да видя.
— Къде стана?
— Ами там, в кухненския отсек.
— Да е тъмно в кухненския отсек? Странно нещо…
— Какво странно има? Беше изключил осветлението, мръсникът, и счупи екрана. Само розовите цифри на часовника му можах да видя.
Разговорът придоби доверителен оттенък и Баката ми разказа подробности от нощните си похождения.
— Тръгнах, преди да си легна, на нощна проверка. Проверих жилищния сектор — всичко беше наред. Поразходих се в сектора за почивка — никого не срещнах. Дори в прожекционната зала на филмохранилището беше пусто. Рейдът е сериозен, на хората не им е до веселби…
„Прав е — помислих си. — Не бива да искаме добро настроение от хора, на които им предстои да работят на Оберон“…
— Та така — продължи той — стигнах до трамплина на шахтата с понижена гравитация и не знаех да се спускам ли в нея или не. Беше късно — около полунощ и, откровено казано, не ми се искаше да обхождам битовите отсеци. Пък и не съм много запален да скачам по тия гравитационни „възглавници“ — също като в цирка, честна дума. Може вече да съм остарял?… Свикнал съм, знаете ли, с нормалните ескалатори на старите кораби… Но си имам такова правило от детинство: ако много не ми се иска да направя нещо, значи трябва да се стегна и да го направя. А пък детството ми мина край долната част на река Дунав…
Той се замисли и дълго мълча. Сигурно си спомняше своето долнодунавско детство…
— Та за какво говорех?
— Скочили сте в шахтата. По всяка вероятност на мостика на битовия етаж.
— Да, от възглавницата отлетях на мостика на трета палуба и тръгнах да обхождам битовите отсеци. Тук също беше безлюдно… Само в банята открих три момчета, които бяха вече изкарали вечерното си дежурство. Седяха си миличките както ги майка родила — чисто голи и играеха задълбочено тристранен шах на една дъска. Беше се образувала интересна позиция, постоях малко, погледах. После тръгнах бавно по-нататък по коридора. Навсякъде беше тихо, абсолютен ред. Вървях и проклинах неспокойния си характер: нормалните хора отдавна спяха, а аз бродех из кораба като караконджо… Току-що бях отминал кухненския отсек, и изведнъж чух ясно: нещо се пръсна със звън и се посипа по пода!… Сърцето ми спря да бие. В единайсети отсек е, помислих си, другаде не може да бъде!… И видях: вратата на отсека се отмести леко встрани и пак се затвори — изглежда, забеляза ме мръсникът! Ах, помислих си, дано опустееш, дано!… Кръвта нахлу в главата ми, страшно се ядосах и се втурнах към вратата. Страхувах се, че ще мине през люка в хладилното помещение, а оттам — в складовете и иди го търси… Само че той, изглежда, не знаеше пътя за склада и просто стоеше до вратата и се притискаше о стената. Хвърлих се към него в тъмнината, но той ми препречи пътя с крак и успя да затвори вратата. Направи го, значи, да не го издаде силуетът му. Строполих се на пода, скочих веднага и докато той обмисляше какво да предприеме, се опитах да напипам панела за осветлението. И какво мислите? Хвана ме отзад за яката, и то така ловко, сякаш ме виждаше! А беше една тъмнина — в окото ти да бръкнат, няма да видиш!… Вкопчихме се в здрава прегръдка. Нахвърлих се отгоре му като мечка. Падна ли ми, мисля си, хубавецо!… Ама той, дяволът, бил силен и гъвкав като леопард, освободи се от мен и пак ме хвана за яката — и кой знае защо, ме заблъска към вратата. Аз чак се стъписах — защо се счепкахме? Та на мен само това ми трябваше — да го измъкна на светло в коридора! Разбрах после хитростта на тоя юначага, но беше вече късно. Всичко беше разчел точно: видял на часовника над вратата, че е полунощ, нула-нула часът, и че сега из целия кораб освен на жилищната палуба и в коридорите ще изключат полето на изкуственото притегляне. Накъсо казано, такъв беше номерът: преброи, мръсникът, първите пет сигнала, а на последния, шестия, като ме прасна по челюстта!… Да се благодаря, че точно в нула-нула часа изключиха притеглянето, иначе щях да си пръсна главата. И докато се преобръщах бавно във въздуха, той отвори спокойно вратата и изчезна. Дори силуета му не видях. Пък и да бях го видял, едва ли щях да го позная: в коридорите на средната палуба след полунощ също изключват осветлението и само по пътеките свети синя светлина… Дойдох на себе си, помятах се в състоянието на безтегловност, измъкнах се криво-ляво в коридора. Изправих се на крака, но къде да го гоня — нямах представа… — Баката въздъхна тежко, намръщи се и почеса лявата си вежда.