— Не си пипайте веждата! — предупредих го веднага. — Ще търпите! До довечера ще зарасне. Хубаво ви е цапардосал окото!
— Не, синината я получих след това… Помотах се насам-натам по коридора и си спомних за трите момчета от банята. Помислих си, че може да са забелязали някого. Втурнах се при тях, но в бързината забравих, че и в банята сега има безтегловност!… А пък те си седяха все така, по-точно висяха голи край шахматната дъска под лампата на тавана и мислеха съсредоточено. Хавлиените им кърпи плаваха из помещението като килимчета-самолети, а кръглият резервоар с гореща вода се поклащаше до тавана, изпускайки пара… И ето какво стана: скочих от пътечката на съблекалнята в безтегловността и полетях като снаряд по инерция с пълна сила към голата компания. На всичкото отгоре в главата ми се оплете някаква хавлия. Компанията, разбира се, се преобърна с краката нагоре — викове, ругатни, суматоха! И като допълнение — цялата ни група се натъкна на проклетия резервоар, поизпарихме се малко, а някой в бъркотията така ме цапна по окото с петата си, че дъхът ми спря… Мятам се под мократа хавлия, водата влиза в устата ми — за малко да се задавя, викам-бълбукам: „Помощ!…“ Момчетата ме разповиват и се смеят: получихме, казват, бърза препоръчана пратка без обратен адрес. Интересно какво ли има вътре? Като ме видяха, ахнаха: „Братлета, та това било Баката! Откъде долетя при нас, юначе?!“ — „Тс-с — казвам, — дяволи! Идвам при вас по работа…“ — „Виждаме — казват, — че сте по работа, но не смеем да гадаем по каква!“ И започна една комедия — едва не се пръснаха от смях. „Бил ли е тук някой освен вас?“ — „Беше — отговарят. — Малко преди безтегловността. Постоя, погледа ни и си отиде. Не обърнахме внимание кой беше. Защо, какво има?“ — „Нищо — казвам, — нищо. Никой друг, значи, не сте видели?“ Вдигнаха голите си рамене и тъй се разделихме…
Баката понечи да си почеше веждата, но си спомни за забраната ми и се почеса зад ухото.
— Интересна история — казах. — Убеден ли сте, че и единадесетте екрана лежат на съвестта на този… хм… мръсник?
— Десет — отвърна Баката. — Единият екран от кабината за управление лежи на съвестта на първия пилот Мъф Аган, което е записано във вахтения дневник. Но това, разбира се, не влиза в сметката.
— А вие проверихте ли?…
— Да — разбра Баката от половин дума. — Вчера Аган пое дежурството в двайсет и три нула-нула. Освен това е по-нисък от онзи… И не е така силен на вид.
— Слушайте, Феликс (това беше истинското име на механика), отдавна ли участвувате в далечни рейсове?
— Деветнайсет години. Вярно, за Уран летя за пръв път. Най-често съм ходил на Юпитер.
— Опитът ви е солиден! И по колко екрана обикновено…
— Различно — изпревари ме пак Баката. — Зависи какъв е рейдът. Понякога са много, понякога — малко. Но работата не е в това. Развалят екраните без умисъл — малко ли неща могат да се случат, но никой не се крие. Аган например не скри. А този злодей… Ненормален ли е, кой го знае?
— Не, Феликс, той е изключение.