— Значи с умисъл? Гангстер значи? Бандит?
— Мда… загадъчно… Докладвахте ли на началника на рейда?
— След осмия екран не издържах и отидох при кепа. Тъкмо си пиеше утринния чай. Аз му говоря за екраните, а той — за шести трюм. „Защо — казва — вакуум-гифите не действуват както трябва? Откъде е дошъл ледът на пандуса? Защо не е прибран кабелът там…“ С една дума, добре си поговорихме…
— Ясно. А защо не докладвахте на началника на рейда?
— Той не ми е пряк началник.
— Да… Е, Феликс, ако наистина не се лъжете и ако на кораба ни действително се е „завъдил“… хм… „екранен диверсант“, малка е надеждата, че той ще спре дотук. Хайде да го наблюдаваме заедно и да се опитаме да изясним нещата. Аз от своя страна ви обещавам пълно съдействие. В случай на нови ексцесии поемам преговорите с началника на рейда.
— Бива — одобри Баката и ние скрепихме нашия договор с братско ръкостискане.
Не знаех, че от този момент се обричах на продължително боледуване, известно под името „детективска треска“. Животът ми се превърна в кошмар, а кабинетът ми — в конспиративна квартира. Загубих изцяло интерес към древните манускрипти, но с огромно пристрастие започнах да вниквам в подробностите от бита в съвременния рейдер. Загадката на „екранните диверсии“ не ми даваше покой ни денем, ни нощем. Усвоих играта на тристранен шах и маса спортни уреди за трениране на десантчиците, с което заслужих трайната благосклонност на последните и солидния прякор Чука. Научих се да играя на „магаре“, да се отбранявам без оръжие, да се хващам на бас и… на много други неща, за които по-рано имах слаба представа, но без които практически беше невъзможно да стана „тяхно момче“. Това беше хубава школа, но ми се струваше, че не бе достатъчна. Не жалех сили да повиша равнището на техническите си познания: изучавах принципа на работа на екранните устройства и схемата на разположението им в помещенията и отсеците. С Баката се стараехме да държим под контрол максимален брой участъци, потенциално „удобни“ според нас за „диверсанта“. Понякога късно вечер аз по собствена инициатива давах „патрулна служба“ — бродех из коридорите като лунатик, проверявах отсеците, заговарях всеки срещнат и се опитвах на базата на чистата психология да проникна в „истинската“ същност на намеренията му. За щастие късните срещи бяха много редки и аз най-често се виждах с втория лунатик-детектив. По конспиративни съображения ние бързахме да се разминем мълчаливо, без да си позволяваме нито един излишен жест…
Затова пък при мен в кабинета ми можехме да говорим колкото си искаме. И макар разговорът по същината на нашето общо дело да бе ограничен практически с въпроса: „Какво ново?“ и с лаконичния отговор: „Засега нищо“, беседите ми с механика (по-точно неговите беседи с мен) с всеки изминат ден ставаха все по-продължителни. За мое най-голямо учудване Баката се оказа много словоохотлив човек. Разказа ми цялата си биография, като започна от ранните детски години, и с такова откровено чистосърдечие ми повери ролята на арбитър на не особено сложните му преживявания, че аз не можах да му се възпротивя — санът на медик не ми позволяваше да го сторя, затова пък чух толкова много интересни истории, басни, притчи и легенди с явно „космически произход“. Тоест неочаквано за самия себе си аз открих нова разновидност на устното творчество, за което веднага осведомих специалистите-филолози в статията си „Интернационалният фолклор на Космическото пространство“. Но това е между другото… Що се отнася до главния резултат от „конспиративните ни беседи“, то няма с какво особено да се похваля. Наистина ние с Баката установихме достатъчно точно следното. Първо: най-удобното време за чупене на екраните бе късно вечерта, около двайсет и три часа на условното корабно денонощие и до полунощ. След полунощ вече можехме да не се безпокоим за целостта на екраните: Баката бе забелязал, че капките оптическа течност, която изтичаше от скъсаните светопроводи на счупените екрани, не се пръскаха надалеч: значи екраните се унищожаваха в състоянието на безтегловност. Второ: „диверсантът“ правеше впечатление на акуратен човек — след „диверсионния акт“ той никога не забравяше да отвори амбразурата на санитарния шлюз и да пусне „плъха“ (така наричахме малогабаритния автомат-чистач, запрограмиран да поддържа чистотата в неголеми помещения. Тази грижа на „злодея“ за чистотата ми изглеждаше неестествена. И трето: струваше ми се, че в схватката с механика „злодеят“ бе проявил не съвсем понятна деликатност… Помолих Баката да си спомни всички подробности от борбата му с неизвестния, след това затворих вратата и двамата, вчепкали се един с друг посред кабинета, много щателно, крачка по крачка, епизод по епизод възпроизведохме „контурите“ на сражението. Подозренията ми се потвърдиха. В схватката си с механика неизвестният не бе използувал нито една поне малко опасна и болезнена хватка, с изключение на финалния удар по челюстта. Мечата сила на Баката той бе неутрализирал умело и, бих казал дори, елегантно. След като получих представа за цялата сложност на необходимите хватки и за скоростта на съответната реакция, аз осъзнах напълно какво бе имал предвид Баката, признавайки способността на противника си да се ориентира в тъмнината — „сякаш виждаше!“ Наистина каква свръхточна маневреност трябва да притежава човек, за да може така уверено — в тъмнината! — да „води“ за яката полуделия от ярост механик, да го държи на разстояние от себе си, от време на време да „гаси“ или парира отчаяните му опити да се освободи, без да му причинява при това никакво нараняване!… Нали главната задача на „диверсанта“ — запазването на инкогнитото — би трябвало по простата логика на нещата да го подтикне към бързи и твърде радикални мерки под безцеремонния девиз: „Спасявай се на всяка цена!“ Възползувайки се от тъмнината и предимствата си в скоростта, той би могъл спокойно да се справи с Баката… е, да кажем, с една от варварските хватки на карате — много бързо и много сигурно. Обаче той се бавел: поглеждал често часовника си и чакал безтегловността. Ударил го едва при шестия сигнал и по този начин постигнал двоен резултат: избавил нещастника от излишни травми, а себе си от разярения преследвач, и докато онзи се мятал в меките, но здрави обятия на безтегловността, изчезнал. Да, Баката се бе отървал леко. Защо? Тук имаше над какво да се помисли… Или неизвестният бе проявил странна за един диверсант хуманност, или в рискованата за него ситуация (ако се има предвид физическата сила на Баката) бе действувал с удивително хладнокръвие, без да забравя нито за секунда обстоятелството, че „измаменият Бака“ и „осакатеният механик“ съвсем не са едно и също. Различна ще е, така да се каже, вероятността от разгласа… Но въпреки всичко аз почувствувах, че имаме работа с необикновена личност. В този смисъл кръгът на преследването ни донякъде се стесни. Наистина съвсем малко, защото от шейсет и деветте души на борда на рейда поне една дузина можеха да се вместят в рамките на моите задочни впечатления от тайнствения непознат… Ето в главни линии каква беше ползата от нашите „конспиративни срещи“.