И така, трябваше да отида за нещо на горната палуба след работно време. Стоях до шахтата за понижена гравитация… Какво? Не ви е съвсем ясно ли? Добре, ще обяснявам по ред. Широките вертикални шахти — или, както у нас ги наричат, атриуми — в съвременните рейдери служат за междупалубна връзка вместо асансьори и ескалатори. Между другото връзката е много удобна и бърза: скачаш надолу и това е цялата „транспортировка“. Изкуственото притегляне в атриумите е едва на половината на нормалното, а на различните равнища автоматично се включва въздушен поток и всичко това се нарича „гравитационна възглавница“. За скокове от долу на горе се използуват въздушни катапултове. Разбира се, трябва да знаеш от кое стъпало на трамплина и в каква посока ще скачаш, но това не е трудно да се усвои: малко тренировка и започваш да скачаш от палуба на палуба като истинско кенгуру. За разлика от Баката аз нямам нищо против подобни начини на придвижване и не изпитвам носталгия по асансьорите и движещите се тротоари.
С една дума, скочих на горната палуба и тръгнах по безлюдния коридор. След работно време тук трудно можеш да срещнеш някого: на цялата палуба има само четирима дежурни, от които две жени (в кабината за далекосъобщителна връзка и в информационната зала). Екрани — колкото си искаш. Идеални условия за един диверсант. И кой знае защо, тук не беше имало нито една диверсия. Впрочем на най-долната палуба положението беше същото…
Изравних се с открехната врата на координационно-интеграторната зала и надникнах през пролуката. Дълги редици етажерки с уреди, еднообразни сребристи панели, изпъстрени с матовобели ромбове, и дълги, непривични за окото лимоненожълти екрани с върволици плаващи в тях червенокафяви и отровнозелени параболи… До малкия пулт, чиято форма на пчелна пита странно наподобяваше архитектурен макет на някакъв крайморски хотел, дежуреше инженер-координаторът Клим Рукосуев. Седеше полуизвърнат към пулта, изтегнат удобно в креслото крак връз крак, с някаква оръфана книга в ръце и се смееше беззвучно — раменете му потрепваха.
Обичах да се отбивам в тази зала, но за съжаление Клим не търпеше странични хора. Обичах да гледам дългите екрани: синджирчетата плаващи параболи създаваха илюзията, че корабът се носи в лимоненожълтото пространство, а покрай него лети безкрайно ято прелетни птици. Понякога прозвучаваха мелодични сигнали, екраните се набраздяваха от стремително тичащи синусоиди, по панелите преминаваше вълна от светлинни припламвания, съпроводена от приглушен звън, нещо щракаше и тракаше… „Ясна ми е — казах веднъж на Клим, мъчейки се да завържа разговор — ролята на много системи на кораба. Да кажем, командната кабина и кабината за управление са своего рода мозъкът, реакторът — сърцето… и така нататък. Ами какви функции изпълнява вашето стопанство?“ — „Функциите на малкия мозък — отговори разсеяно Клим. — Или, да кажем, на хипоталамуса. А пък функциите на червата на нашия рейдер изпълняват…“ Той явно беше в лошо настроение и аз побързах да се сбогувам.
Днес настроението му, по всичко личеше, имаше друга окраска, но въпреки това аз не се осмелих да се обадя на координатора — притворих тихо вратата и продължих по-нататък.
Иронията на Рукосуев, разбира се, не бе много уместна, обаче сравнението с хипоталамуса ми се струваше основателно. Доколкото хипоталамусът е една от най-важните части на главния мозък и доколкото именно тази част отговаря за приспособяването на отделните функции към цялостната дейност на организма, смисълът на работата на координаторите вече не бе загадка за мен. Оставаше другата загадка: защо такова изобилие от екрани още не е съблазнило „диверсанта“ да обърне внимание на горната палуба…
Както съм размишлявал, без да забележа, съм отминал нужния ми кабинет. Озовах се в един уютен салон, където обикновено командният състав на кораба правеше своите съвещания. Вътре нямаше никого. Креслата, масите, писалищата бяха затрупани с купчини документи. По средата на масата в обкръжението на бутилки от разхладителни напитки се кипреше блестяща фруктиера за плодове, пълна догоре с изпомачкани салфетки. На разноцветните екрани се виждаха схеми, графики, математически изчисления, примесени с купища формули и обяснителни думи. Съдейки по количеството на въпросителните и възклицателните знаци, тук някой бе убеждавал старателно някого в нещо, но последният отчаяно не се бе съгласявал с това нещо. Доколкото разбрах, касаеше се за асиметрията на гравитационното поле на Оберон.
Съвещанията на командния състав на кораба са твърде рядко събитие и затова стопанин на салона практически беше комисията на Юхансен. Тук беше нейната щаб-квартира, където ден след ден вече трети месец продължаваха безконечни дебати. Работният ден на комисията бе разграфен по часове и минути. Строг регламент, прекъсване за почивка, сън и храна. Дисциплинираността на учените ме изумяваше. Тези здрави, силни момчета охотно спортуваха и с удивителна прилежност изпълняваха всичките ми предписания. Не помня случай някой от тях да не дойде на лечебно-профилактична процедура или да поеме на обед по-голямо количество калории храна, отколкото му беше препоръчано. Не можех да се отърся от подозрението си, че също така педантично те „приемаха“ и необходимото им количество „калории изкуство“ по време, или по-точно казано, „в процеса“ на вечерния отдих. Винаги спокоен и дълбок сън, весело настроение, дозирано енергична общителност. Те по-скоро ми приличаха на спортисти, изцяло загрижени за състоянието на тялото си пред отговорни състезания. Знаейки в детайли еднообразно строгия график на деня им, не можех да разбера само едно: кога мислеха? Нима успяваха да произвеждат и излагат мозъчната си продукция в рамките на салонните дискусии?