Във всеки случай резултатът от дневната им работа бе налице, а комисията вероятно вечеряше чинно в пълен състав в каюткомпанията на жилищната палуба. Да й е сладко!… Гледах екраните и си мислех, че на истинския гангстер-диверсант, ако такъв имаше на борда, нищо не би му коствало да развали апетита на целия колектив. Та дори с помощта само на тази тежка фруктиера. И в този момент с особена яснота разбрах, че това, с което се бяхме сблъскали двамата с Баката… С една дума, че това не са никакви диверсии.
Отпуснах се в най-близкото кресло, взех машинално чиста чаша и си налях минерална вода. Денонощно си блъсках главата да измисля най-различни причини, поради които нормален член на нашия екипаж — не гангстер, не диверсант — би могъл по някакъв повод да направи на сол един екран. Да го счупи, да го пръсне, ликвидира, унищожи… Балансирах смело по ръба на допустимото и абсолютно абсурдното и прехвърлях догадка след догадка, като правоверен мюсюлманин прехвърлях броеницата си, но нито една от тях не ми се стори достатъчно логична. Докато мисълта ми не излизаше извън рамките на въпроса „Кой е?“, всичко беше тайнствено и интересно, догадките се нижеха една след друга. Но нито една от тях не можеше да издържи сблъсъка с монолитния въпрос: „Защо? С каква цел?“
Допих минералната вода, спомних си какво ме бе довело на горната палуба и напуснах салона.
Влязох в кабинета по органична химия, разкодирах сейфа и си подбрах нужните реактиви. Тук всичко светеше с ослепителна белота и студен остър блясък. Изпитах неприятно усещане: като че ли по погрешка бях влязъл в празна операционна зала… На излизане се обърнах по навик назад — всичко ли е както трябва? — и забелязах, че квадратният капак на основното хранилище за реактиви е отместен малко встрани. За да го затворя, трябваше да пресека кабинета почти по диагонал и се озовах до вътрешната врата, която водеше в съседното помещение — лабораторията по физикохимия. Бях вече докоснал студената дръжка на капака на хранилището, когато неочаквано до ушите ми достигна неясен шум — стори ми се, че някой в лабораторията извика и нещо се счупи. Замрях. Оставих капака, изправих се и погледнах вратата. Сякаш се надявах да проникна с поглед през металния лист, покрит с бял емайл. Пулсът ми сигурно се бе рязко учестил — чувах ударите на собственото си сърце. Мисълта ми работеше с трескава бързина, но не знаех какво трябва да направя. В ръцете си нямах нищо друго освен фармацевтичния пакет. Сложих го машинално на масата, изключих и осветлението и в пълния мрак се върнах до вратата. Напипах продълговатата дръжка и я дръпнах предпазливо встрани…
6. И видял Ранд привидение
Фиксаторът на ключалката тракна, образува се пролука, но аз не видях нищо: в лабораторията също цареше непрогледна тъмнина. Лош признак!
В противоположния край на лабораторията имаше втора врата — за кабинета по неорганична химия, така че тук май не можеше да се хване никакъв „диверсант“. Мислено поздравих Баката с дванайсетия ремонт, а себе си — с първия случай на диверсия на горната палуба. Събрах смелост, протегнах ръка и направих две крачки в тъмнината. Ръката ми опря в цилиндричния корпус на неутринния микроскоп, вратата тихо изшумоля и се затвори зад мен, фиксаторът на ключалката тракна отново.
— Кой е? — попита рязко нечий пресипнал баритон. Смаях се от изненада. Баритонът ми се стори много познат, но в момента бях объркан и не можех да се сетя. Светна джобно фенерче. Стоях в сянка, долепен до широката колона на тубуса на микроскопа. Мина ми през ума, че „диверсантът“ сигурно е въоръжен… Кръгът ярка светлина изтръгна от мрака половината врата, която току-що се бе затворила зад гърба ми, кривна встрани и угасна.